„Разбира се, никак“ — реших аз, като се мъчех да сдържа плача си и бързо изтрих няколко сълзи, които издаваха моята безпомощност и мъката ми.
— Притворството е наистина много неприятен недостатък у децата — заяви мистър Брокълхърст. — То е сродно на лъжата, а всички лъжци ще бъдат потопени в езеро от разтопена сяра. Във всеки случай, мисис Рийд, тя ще бъде под надзор. Ще говоря за това с мис Темпъл и с учителките.
— Бих искала тя да бъде възпитавана в съответствие с бъдещото й положение — продължи благодетелката ми: — нека я научат да бъде скромна и полезна. Що се отнася до ваканциите, тях с ваше позволение тя ще прекарва в Лоуд.
— Вашите решения, мадам, са много разумни — отвърна мистър Брокълхърст. — Смирението — тази висша християнска добродетел — е най-характерната черта на възпитаничките на Лоуд; затова аз изисквам тя да се развива у децата най-грижливо; проучвах въпроса как по-успешно да се подтиска у децата светското чувство на гордост и представете си, онзи ден успях да получа приятно потвърждение на постигнатите от мен успехи; по-малката ми дъщеря Огъста посети с майка си училището и като се върна в къщи, възкликна: „О, татенце, колко кротки и скромни са всички момичета в Лоуд — с косите, прибрани зад ушите, с дългите престилки и с празните торбички на кръста те приличат съвсем на бедни деца. Гледаха ни с мама така, сякаш никога не са виждали копринени рокли.“
— Много ми е приятно да чуя това — рече мисис Рийд. — Дори да бях обиколила цяла Англия, едва ли щях да намеря по-подходяща възпитателна система за дете като Джейн Еър. Последователност, драги мистър Брокълхърст, последователност във всичко — ето какво обичам аз.
— Първото задължение на християнина, мадам, е да бъде последователен. Що се отнася до Лоуд, там на този принцип е подчинено всичко: скромната храна и облекло, простичките условия на живот закаляват характера и приучват към твърдост — ето какъв е животът на питомците на Лоуд.
— Съвсем правилно, сър. Значи, мога да разчитам, че момичето ще бъде прието в Лоуд и възпитавано в съответствие с неговото положение и изгледи за бъдещето.
— Разбира се, мадам; ще я приема в този дом на избрани души. И се надявам, че ще бъде благодарна за неоценимото предимство, което й се дава.
— Знайте, мистър Брокълхърст, че ще ви я пратя колкото може по-скоро, защото, уверявам ви, жадувам да се освободя от една отговорност, която стана напоследък твърде обременителна за мен.
— Разбира се, разбира се, мадам! А сега довиждане! Ще бъда отново в имението ми Брокълхърст след една-две седмици: моят добър приятел, архидяконът, за нищо на света няма да ме пусне по-рано. Но аз ще уведомя мис Темпъл да очаква новата възпитаничка, тъй че няма да има никакви трудности при приемането й. Довиждане!
— Довиждане, мистър Брокълхърст; поздравете от мен съпругата и голямата си дъщеря, както и Огъста, Тиъдор и младия господин Броутън Брокълхърст!
— Непременно, госпожо. Момиче, ето ти книгата „Наставник на детето“; прочети я и се моли, особено при онази част, в която се дава „Описание на внезапната и ужасна смърт на Марта Дж., лошото момиче, предало се в плен на лъжата и измамата.“
С тези думи мистър Брокълхърст ми подаде една тънка подвързана книжка и като позвъни да докарат каретата му, си тръгна.
Мисис Рийд и аз останахме сами. Изминаха няколко минути в мълчание; тя шиеше, а аз я наблюдавах. Тогава трябва да е била на тридесет и шест — тридесет и седем години. Мисис Рийд бе добре сложена жена, със здрави плещи и силни ръце, нисичка и макар набита, не много пълна. Тя имаше едро лице с голяма и силно развита долна челюст; челото й беше ниско, брадичката — издадена напред, устата и носът — правилни; под светлите й вежди блестяха очи, в които нямаше ни капка състрадание. Кожата на мисис Рийд бе мургава, матова; косите — почти сламеножълти, здравето й — желязно: не знаеше какво е болест. Грижлива и добра стопанка, тя здраво държеше в ръцете си имението и арендаторите се бояха от нея, само децата й понякога не й се подчиняваха и й се присмиваха. Обличаше се с вкус и умееше да носи красивите си тоалети с достойнство.
Седнала на един нисичък стол на няколко крачки от нейното кресло, аз разглеждах внимателно фигурата и чертите на лицето й. В ръката си държех трактата за внезапната смърт на лъжкинята, който трябваше да ми служи като предупреждение. Това, което стана преди малко тук — думите, казани за мен от мисис Рийд на мистър Брокълхърст, целият тон на този разговор, — бе съвсем прясно в съзнанието ми и звучеше грубо и оскърбително; спомнях си всяка дума с такава болка, с каквато я бях чула, и у мен се надигаше страшно негодуване.