Всички излязохме. Мистър Рочестър се забави за миг, за да даде някакво нареждане на Грейс Пул. Когато слизахме по стълбите, адвокатът се обърна към мен.
— Вие, мадам — каза ми той, — сте напълно оправдана и чичо ви с радост ще научи това, ако е още жив, когато мистър Мейсън се върне в Мадейра.
— Чичо ми ли? Как? Нима го познавате?
— Познава го мистър Мейсън. Мистър Еър е бил известно време кореспондент на неговата търговска къща. Когато вашият чичо получил писмото ви, в което пишете, че възнамерявате да се омъжите за мистър Рочестър, мистър Мейсън, който на път за Ямайка се спрял в Мадейра за укрепване на здравето, се срещнал случайно с него. Мистър Еър му споменал за писмото, тъй като му било известно, че клиентът ми познава някой си господин на име Рочестър. Мистър Мейсън естествено, учуден и поразен от тази новина, му обяснил как стои работата. Вашият чичо за съжаление е в момента с единия крак в гроба. Имайки пред вид възрастта му, характера на болестта и степента, която тя е достигнала, трудно би могло да се допусне, че ще се оправи. Затова той не можал да дойде в Англия, за да ви спаси от капана, в който едва не попаднахте, но помолил мистър Мейсън да не губи нито миг и да предприеме всичко, за да осуети този фиктивен брак. Чичо ви пратил мистър Мейсън при мен за съдействие. Без да губя нито минута, аз дойдох тъкмо навреме и много се радвам, че успях. Вие без съмнение също се радвате. Ако не се страхувах, че чичо ви ще умре, преди да стигнете в Мадейра, бих ви посъветвал да тръгнете за там с мистър Мейсън; но при съществуващото положение смятам, че е по-добре да останете в Англия и да чакате разпорежданията на мистър Еър или някакво известие за него. Имаме ли тук още работа? — обърна се той към мистър Мейсън.
— Не, не, по-скоро да се махаме — изплашено отвърна последният. И дори без да дочакат мистър Рочестър, за да се сбогуват с него, те си тръгнаха.
Свещеникът остана, за да каже няколко напътствени думи — да упрекне или поучи високомерния си мирянин. Като изпълни този си дълг, той също напусна имението.
Застанала до полуотворената врата на стаята си, където се бях сгушила, аз слушах как стъпките му бавно заглъхват. Когато си отидоха всички, сложих резето на вратата, та никой да не ме безпокои, и без да се отдавам на сълзи или печал — бях все още твърде спокойна, за да сторя това, — машинално снех сватбената си премяна и облякох вместо нея роклята, която носех предишния ден. (Тогава си мислех, че я нося за последен път.) После седнах на един стол. Чувствувах слабост и умора. Облегнах ръце на масата, оборих на тях глава и се отдадох на размисъл; до този миг само слушах, наблюдавах, движех се, ходех там, накъдето ме водеха или теглеха, следях как една случка следва друга и как след една тайна се разкрива друга; но сега аз се замислих върху всичко това.
Утрото бе много спокойно, като изключим кратката сцена с лудата. Епизодът в черквата премина безшумно; той не бе съпроводен нито с развихряне на страсти, нито с гръмогласни пререкания, спорове, предизвикателства или оскърбления; нямаше и сълзи и ридания. Бяха произнесени само няколко думи и спокойното твърдение за невъзможността на брака. Мистър Рочестър бе задал само няколко кратки мрачни въпроса, последваха отговори, обяснения, доказателства. Господарят ми открито призна всичко, сетне потвърди нагледно думите си. Чуждите хора си отидоха и всичко се свърши.
Седях в стаята си както обикновено, такава, каквато си бях, без някаква явна промяна. Не се чувствувах очернена, оскърбена и унижена. И все пак къде е предишната Джейн Еър? Къде е животът й, къде са перспективите й?
Онази Джейн Еър, която гледаше с надежда към бъдещето, почти омъжената Джейн Еър, бе станала сега отново студено, самотно момиче. Животът пред нея бе неясен, а бъдещето — печално. Посред лято бяха настанали богоявленски студове, бяла декемврийска виелица се бе понесла над юнските поля, с лед бяха глазирани зрелите ябълки, ледени ветрове брулеха цъфналите рози, по полята и ливадите се бе проснал бял саван, пътечките, до вчера, осеяни с цветя, днес бяха изчезнали под снега, а горите, които преди дванадесет часа бяха гъсти и уханни като джунгла, сега стояха пустинни, заснежени като горите в Норвегия зиме. Всичките ми надежди умряха, убити от коварната съдба, както са били избити за една нощ всички новородени деца в Египет. Спомних си заветните си мечти, които до вчера още лелеех в душата си. Те лежаха като тела на мъртъвци: студени и безкръвни, неспособни вече да се съживят. Спомних си и за любовта си: това чувство, което принадлежеше на мистър Рочестър и което той бе закърмил в мен, трепереше в сърцето ми като болно дете в студена люлка. Мъка и тревога сковаха любовта ми. Тя не можеше да потърси обятията на мистър Рочестър, не можеше да се стопли на гърдите му. О, никога не ще се върне у мен прежното чувство, защото вярата ми е измамена, а доверието — убито. Мистър Рочестър вече не беше за мене предишният, той се оказа не такъв, какъвто го смятах. Не го винях в нищо, не твърдях, че ме е измамил, но той загуби безупречната си правдивост, която толкова ме привличаше, и затова трябваше да го напусна. Това аз напълно съзнавах. Кога, как, къде — засега още не знаех, но и самият той несъмнено ще побърза да ме отстрани от Торнфийлд. Нямаше съмнение, че не би могъл да ме обича истински. Това е било само мимолетно увлечение и след като той се натъкна на препятствия, аз повече не ще съм му нужна. Беше ми дори страшно да се срещна с него сега. Сигурно и видът му ми е станал омразен. О, колко бях сляпа! Колко бях слаба!