Очите ми бяха затворени; плувах в някакъв водовъртеж от мрак, а мислите бушуваха в главата ми като тъмен и бурен поток. Оставила се на произвола на съдбата, изнурена и отпусната, аз сякаш лежах на дъното на някаква пресъхнала голяма река. Чувах как от далечните планини се носи към мен мощен поток и ме приближава, но нямах воля да стана, нямах сили да се спася от него. Лежах в изнемога и исках да умра. Една-единствена мисъл само трептеше все още у мен като някаква плаха звездица: мисълта за бога; тя живееше в мълчаливата ми молитва; негласните й думи едва се мяркаха в безпросветното ми съзнание, трябваше да ги изрека гласно, но нямах сили за това…
„Не се отлъчвай от мен, защото опасността е близо и няма кой да ти помогне.“
И тъй като не помолих небето да не ми праща тази опасност, не сключих молитвено ръце, не коленичих и не отворих уста да изрека молитва, тя ме сполетя: силният, пълноводен порой ме шибна с все сила. Горчивото съзнание за разбития живот, загиналата ми любов, умрелите ми надежди, рухналата ми вяра — всичко това ме повлече като силна, мътна река. Този страшен час не може да се опише. Наистина: „Водите нахлуха в душата ми; затънах в дълбока тиня: нямаше твърда почва под краката ми; бях потънала дълбоко и главата ми се скри под водата.“
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
По едно време следобед повдигнах глава и като се огледах и разбрах по отблясъците на слънчевите лъчи върху стената, че слънцето клони на запад, се запитах: „Какво да правя?“
Но отговорът, който даде съзнанието ми — „Напусни Торнфийлд веднага“, — беше толкова категоричен и ужасяващ, че си запуших ушите — не бих могла да слушам в този момент такива думи. „Това, че не съм съпруга на Едуард Рочестър, най-малко би ме тревожило — разсъждавах аз; — това, че най-възторжените ми блянове се оказаха глупави и празни, е ужас, с който мога да се справя и да понеса; но това, че трябва да напусна господаря си решително, внезапно, напълно, е непоносимо. Не мога да направя такова нещо.“
Обаче един вътрешен глас твърдеше обратното — че мога, и предричаше, че ще постъпя тъкмо така. Борех се със собственото си решение и исках да бъда слаба, за да избягна новата вълна от страдания, която се възправяше пред мен; но съзнанието ми, превърнало се в деспот, стискаше за гърлото чувствата, заявявайки саркастично, че това е само първата крачка в калта, и заплашваше да ги хвърли със стоманените си ръце в бездънната пропаст на отчаянието.
— Тогава нека другите ме отърват! — възкликнах аз. — Нека някой друг ми помогне!
„Не, ти ще направиш това сама и никой няма да ти помогне, ти сама ще си извадиш дясното око, сама ще си отсечеш дясната ръка. Сърцето ти ще бъде жертвата, а ти — жрецът, който извършва жертвоприношението!“
Скочих ужасена, за да избягам от самотата, в която витаеше този безпощаден съдия, от мълчанието, в което зазвуча този страшен глас. Когато се изправих на крака, зави ми се свят. Почувствувах, че краката ми треперят от възбуда и изтощение. Този ден нищо не бях туряла в уста още от сутринта. И със странна болка си помислих за това колко време седя заключена в стаята си, а никой не идва да разбере как се чувствувам и да ме извика долу. Дори малката Адел не почука на вратата ми, дори мисис Феърфакс не се отби да ме навести. „Приятелите винаги забравят тези, които са презрени от съдбата“ — прошепнах аз, като вдигах резето и излизах от стаята. На вратата се препънах в нещо. Главата ми все още се маеше, пред очите ми се бе спуснала някаква завеса, ръцете и нозете ми бяха отмалели. Нямаше да мога скоро да се съвзема. Паднах, но не на пода — ръката на някого ме задържа. Вдигнах глава: държеше ме мистър Рочестър, седнал на един стол пред прага на стаята ми.