— Най-после излезе — каза той. — Колко дълго те чаках, как се ослушвах, но не чух никакъв шум, никакво ридание; ако тази мъртва тишина бе продължила още пет минути, щях да счупя бравата като крадец. Значи, реши да ме пощадиш? Заключи се и се отдаде на скръбта си сама? По-добре да бе дошла, за да излееш върху мен негодуванието си. Зная, че имаш темпераментна душа, затова очаквах подобна сцена. Бях готов да срещна цял поток горещи сълзи, ала исках те да се излеят на гърдите ми. А сега ги е попил безчувственият под или носната ти кърпичка. Но, изглежда, се лъжа: ти изобщо не си плакала. Виждам бледи бузи и печален поглед, но никакви следи от сълзи. Може би сърцето ти е плакало с кървави сълзи.
Е, какво, Джейн, няма ли да ми отправиш нито един упрек, няма ли да ми кажеш поне една хаплива, злъчна дума — нещо, с което да ме уязвиш или да възбудиш гнева ми? Ти си стоиш спокойно там, където те оставих, и ме гледаш с унил, апатичен поглед. Джейн, не съм дори помислял да те нараня така. Ако някой пастир би имал само едно-единствено агънце, което обича като свое дете, което е яло от неговия хляб, пило е от неговата чаша, спало е на гърдите му, а по някаква случайност го е убил в кланицата, и той не би могъл да оплаква престъпната си небрежност повече от мен. Ще ми простиш ли някога?
Читателю! Аз му простих още в същата минута. В очите му имаше такова дълбоко разкаяние, такава искрена скръб в гласа му, такава мъжествена енергия във всеки негов жест и освен това от цялото му същество и от погледа му лъхаше такава постоянна любов, че аз му простих всичко! Но мълчаливо, само дълбоко в сърцето си.
— Смяташ, че съм негодник, нали, Джейн? — попита той омърлушен, чудейки се, както предполагах, на упоритото ми мълчание и покорността ми, които бяха по-скоро резултат на слабост, отколкото на воля.
— Да, сър.
— Щом е така, кажи ми го честно и прямо, без да ме щадиш.
— Не мога, изморена съм и не се чувствувам добре. Дайте ми малко вода.
Той изпусна нещо като конвулсивна въздишка и като ме взе на ръце, понесе ме надолу. Отначало не познах стаята, в която се озовах: пред очите ми се бе спуснала мъгла. Но веднага усетих живителната топлина на някакъв огън — въпреки че бе лято, бях се съвсем вкочанясала в стаята си. Той поднесе до устните ми вино, аз глътнах една глътка и се ободрих. Сетне мистър Рочестър ме накара да изям нещо и скоро съвсем се оправих. Видях, че се намирам в библиотеката — седнала в неговото кресло, а той — до мен. „Да можех сега да напусна живота без особено остра болка, това би било добре дошло за мен — мислех си аз; — тогава нямаше да има нужда да късам всичките струни на сърцето си, напускайки мистър Рочестър, тъй като несъмнено трябва да го напусна. Но аз не искам да го напускам; не мога да сторя това.“
— Как се чувствуваш сега, Джейн?
— Много по-добре, сър; скоро ще бъда съвсем добре.
— Пийни си още вино, Джейн.
Аз го послушах. После мистър Рочестър сложи чашата на масата, застана пред мен и внимателно ме погледна. Но изведнъж отвърна очи с нечуто възклицание, обзет от някакво силно вълнение. Той бързо обиколи стаята, върна се до мен и се наведе, сякаш искаше да ме целуне, но аз помнех, че сега ласките са ми забранени. Отвърнах лице и с това го отблъснах.
— Как! Какво значи това! — възкликна той припряно. — О, зная! Ти не искаш да целуваш мъжа на Бърта Мейсън. Смяташ, че ласките, както и обятията ми принадлежат другиму.
— Във всеки случай те не са мои, сър, и нямам никакво право да претендирам за тях.
— Защо, Джейн? Впрочем аз ще ти спестя дългите приказки и ще отговоря вместо теб: защото имам жена, нали? Вярно ли съм отгатнал?
— Да.
— Щом мислиш така, трябва да имаш странно мнение за мен; сигурно ме смяташ за хитър интригант, за низък и подъл измамник, който ти се кълне в безкористна любов, за да те увлече в ловко изплетените си мрежи, да те озлочести и унижи в собственото ти съзнание. Какво ще кажеш? Както виждам, нищо. Първо, ти си още много слаба и едва дишаш и, второ, още не можеш да свикнеш да ме ругаеш и хулиш. Освен това на очите ти вече блестят сълзи и ако говориш много, те ще потекат като река; а ти нямаш ни най-малкото желание да упрекваш, да доказваш, да правиш сцени: ти мислиш как да действуваш, приказките според теб са излишни. Познавам те и съм нащрек.
— Сър, не желая да действувам против вас… Трепетът в моя глас ми даде да разбера, че трябва да съкратя фразата си.
— От твоя гледна точка — не, но от моя ти се готвиш да ме погубиш. Аз съм женен човек — нали това искаше да кажеш — и в качеството ми на женен ти ще ме отблъснеш, ще ме отбягваш; нали току-що отказа да ме целунеш. Ти искаш да станеш за мен съвсем чужда, да живееш под този покрив само като гувернантка на Адел. Ако някога ти кажа някоя приятелска дума или приятелски чувства отново те привлекат към мен, ти ще кажеш: „Този човек едва ли не ме направи своя метреса, трябва да се превърна за него в лед и камък.“ И ще станеш лед и камък.