Выбрать главу

Когато направих всички тези разкрития, останах ужасен. Но като не смятаме вероломното укриване на някои факти, аз не можех да упрекна в нищо друго жена си, макар да установих, че тя е съвсем различна от мен, че вкусовете й противоречат на моите, че умът й е най-обикновен, дори ограничен и съвсем неспособен да се стреми към нещо по-възвишено. Разбрах, че не мога да прекарам нито една вечер, нито дори един час приятно с нея, че между нас не може да се води никакъв приятелски разговор, защото на каквато и тема да я заговорех, тя веднага придаваше на тази тема грубо и пошло, извратено и нелепо тълкуване. Убедих се също така, че не мога да имам спокойствие и да се радвам на тих семеен живот, тъй като никаква прислуга не беше в състояние да понася внезапните и ненормални изблици на нейния гняв, оскърбленията й, глупавите й, противоречиви и капризни нареждания. Но дори в такива моменти аз се въздържах, пестях укорите, избягвах протестите. Опитвах се да тая в себе си разочарованието и отвращението си и подтисках дълбоката си антипатия към нея.

Джейн, няма да те занимавам с някои ужасни подробности. Достатъчни са няколко силни думи, за да разбереш какво съм изпитал. Прекарах с тази жена четири години и през това време тя непрекъснато ме е мъчила. Лошите й наклонности назряваха и се развиваха с потресаваща бързина. Пороците й се множаха от ден на ден. Само жестокостта можеше да им сложи юзда, а аз не исках да бъда жесток. Какъв пигмейски ум имаше тя и какви великански страсти! Какви ужасни страдания ми причиниха те! Бърта Мейсън, истинска дъщеря на презряната си майка, ме прекара през всичките гнусни и унизителни изпитания, които могат да се случат на човек, чиято жена не се отличава нито с въздържаност, нито с нравствена чистота.

През това време брат ми умря, а в края на четвъртата година от брака ми умря и баща ми. Аз станах богат, но заедно с това бях унизително беден. Нали с мен бе свързано едно грубо, нечисто и развратено същество, което законът и обществото признаваха за моя жена. Сега вече не можех да се освободя от нея, защото лекарите установиха, че тя е луда — разгулният й живот бе ускорил развитието на зародиша на лудостта. Джейн, трудно ли ти е да следиш разказа ми? Изглеждаш съвсем болна. Да отложим ли този разказ за друг път?

— Не, сър, свършете го сега. Жал ми е за вас, искрено ми е жал за вас.

— Съжалението, Джейн, проявено от някои хора, е унизителна милостиня, която човек с право може да хвърли обратно на онзи, който му я предлага. Този вид съжаление е присъщо на грубите, самолюбиви души, то е хибрид: егоистична мъка при мисълта за нещастието, съчетана с просташко презрение към този, когото това нещастие е сполетяло. Но твоето съжаление не е такова, Джейн. Друго чувство е изписано сега на цялото ти лице, друго чувство гори в погледа ти и кара сърцето ти да бие по-силно, а ръката ти да трепери в моята. Твоето съжаление, любима моя, е страдащата майка на любовта: от нейните терзания — същински родилни мъки — се ражда божественото чувство. И аз приемам това съжаление, Джейн. Нека дъщерята се появи свободно на бял свят — обятията ми са отворени.

— Но, сър, продължавайте. Какво направихте, когато научихте, че тя е луда?

— Бях почти съвсем отчаян, Джейн. Само останките от себеуважението ми ме възпираха на края на бездната. В очите на хората аз бях несъмнено затънал в безчестие, но пред собствената си съвест бях чист, защото докрай бях останал настрана от престъпния живот и порочните страсти на жена си. И все пак обществото свързваше името ми с нейното; бях в контакт с нея ежедневно. Болестното й дихание заразяваше въздуха, който дишах, и не можех да забравя, че съм неин мъж. Мисълта за това винаги ми е била и си остана ужасно отвратителна. Освен това знаех, че докато е жива, никога не ще мога да стана мъж на друга, по-добра жена. Макар да беше пет години по-възрастна от мен (семейството й и баща ми ме измамиха дори по отношение на възрастта й), тя, както изглеждаше, нямаше да умре по-рано от мен, тъй като, макар и душевно болна, се радваше на желязно здраве. И ето че на двадесети шест години бях обзет от пълно отчаяние.

Една нощ се събудих от нейните викове (веднага щом лекарите я признаха за луда, я сложихме под ключ); беше една от онези нощи в Ямайка, които в повечето случаи предвещават урагани. Като не можех да заспя, аз станах и отворих прозореца. Струваше ми се, че въздухът е наситен със серни пари. Отникъде не идеше свеж полъх. В стаята влизаха комари и я изпълваха с еднообразното си свирене; морето, чийто шум достигаше до ушите ми, боботеше глухо, сякаш имаше земетресение; черни облаци се трупаха над него. Луната залезе във водата, огромна и червена като нажежено кълбо — тя хвърли последен кървав поглед към света, потръпващ пред настъпващата буря. Тази атмосфера и този пейзаж ме гнетяха, а до ушите ми непрестанно долитаха проклятията, които крещеше лудата; тя от време на време прибавяше към тях и моето име, и то с такава сатанинска омраза, с такива епитети… нито една уличница не би могла да има по-гнусен речник. Разделяха ни две стаи, но аз чувах всяка нейна дума — стените в Ямайка са много тънки и не можеха да заглушат вълчия й вой.