„Този живот — казах си аз най-сетне — е същински ад. Този въздух, тези звуци идват от бездънния пъкъл. Имам право да се избавя от него, ако това е по силите ми. Страданията ми ще свършат, когато се освободя от плътта, която сковава душата ми. Не се боя от вечния ад. По-лош от него е сегашният ми живот и аз, напускайки земния свят, ще отида при бога.“
Казвах си това, коленичил пред отворения си куфар, в който бяха пълните ми пищови. Бях решил да се застрелям. Впрочем тази мисъл ме обзе само за миг. Тъй като не бях безумен, пристъпът на крайно и безпределно отчаяние, който бе предизвикал у мен желанието да се самоубия, веднага премина. Свеж морски вятър — той духаше откъм Европа — нахлу през прозореца ми. Разрази се буря, плиснаха потоци дъжд, заехтяха гръмотевици и засвяткаха мълнии — и след това въздухът се разведри. Тогава аз взех твърдо решение. Разхождайки се сред портокаловите дървета в градината ми, които ронеха капки от листата си, и сред мокрите нарове и ананаси в сияйната зора на тропическото утро, аз се отдадох на размисъл, Джейн, и чуй какво реших, тъй като в онзи час ме утеши истинската мъдрост и ми посочи правилния път, който трябваше да следвам.
Сладостният вятър от Европа все още шумолеше сред освежените листа и Атлантическият океан боботеше величествено и волно; сърцето ми, отдавна мъртво и сковано, изведнъж се оживи; то се разтвори и изпълни с живителна кръв; цялото ми същество изпита жажда за обновление, а душата ми — за свежа струя. Почувствувах, че надеждите ми възкръсват и че обновлението ми е възможно. Застанал под свод от цъфнали клони в дъното на градината ми, аз гледах към морската шир, по-синя от небето. Отвъд беше Европа, там се разкриваха светли хоризонти.
„Замини — каза ми надеждата — и заживей пак в Европа; там никой не знае как е опетнено името ти и какво презряно бреме носиш. Вземи лудата със себе си в Англия и я заключи в Торнфийлд под охраната и грижите на някого, а сам върви в която щеш страна и завържи каквито щеш нови отношения. Тази жена, която така злоупотреби с търпението ти, така оскверни името ти, така оскърби честта ти, така почерни младостта ти, не ти е жена и ти не си неин мъж. Дай й всичко, каквото можеш, и ще имаш основание да смяташ, че си изпълнил дълга си пред бога и хората. Нека дори името й, нека всичко, което ви свързва, мине в забвение. Ти не трябва да разкриваш това на нито едно живо същество. Дай й удобства и сигурно убежище, обвий печалната й съдба в тайна и се раздели с нея.“
Така и постъпих. Баща ми и брат ми не бяха съобщили за женитбата ми на никого от нашите познати, защото още в първото си писмо, което им писах, за да им съобщя за сватбата, изразих дълбокото си отвращение от този брак; знаейки вече характера и особеностите на семейството на жена ми, аз очаквах ужасно бъдеще за себе си и ги молех настойчиво да пазят брака в тайна. А много скоро недостойното поведение на жената, която баща ми беше ми избрал, прие такива форми, че той почна да се срамува, задето има такава снаха. Баща ми не само не разгласи нашия брак, а и се мъчеше да го крие не по-малко от самия мен.
И ето, аз я поведох към Англия. Това беше ужасно пътешествие — да пътуваш с такова чудовище на кораб! Изпитах радост, когато най-после пристигнахме в Торнфийлд и благополучно я настаних в стаята на третия етаж, която вече десет години прилича на бърлога на див звяр, на свърталище на демон. Отначало не можех да намеря човек, който да се грижи за нея, тъй като това трябваше да бъде някой, на чиято дискретност бих могъл да разчитам; буйните пристъпи на лудост на жена ми неизбежно щяха да издадат тайната. Имаше и моменти, в които тя бе спокойна в продължение на цели дни, а понякога и седмици, но тогава пък ме обсипваше с оскърбления. Накрая аз наех от „Гримсби ретрийт“ Грейс Пул. Тя и доктор Картър (този, който превърза раните на Мейсън през нощта, когато лудата нападна брат си) са единствените хора, на които съм разкрил истинското положение на нещата. Мисис Феърфакс сигурно подозира нещо, но не са й известни никакви факти. Грейс излезе, общо взето, добра болногледачка, макар отчасти по нейна вина бдителността й да биваше неведнъж измамвана и приспивана — но това е неизбежно, като се има пред вид работата й. Лудата е хитра и коварна. Тя винаги успява да използува някоя несъобразителност на пазачката си. Веднъж взе нож, с който едва не намушка брат си, а на два пъти успя да се добере до ключа от стаята си и да се измъкне оттам посред нощ. Първия път направи опит да ме изгори жив в леглото ми, втория път е дошла при тебе. Провидението те е спасило — тя е изляла яростта си на венчалния ти воал, който сигурно й е напомнил за нейната сватба. Потрепервам, като си помисля какво би могло да се случи, когато това страшно същество, което ме сграбчи тази сутрин за гърлото, е надвесило синьо-червеното си лице над гнездото на моята гълъбица! Кръвта просто замръзва в жилите ми…