— Ти си права, Джейн — отвърна мистър Рочестър. — Защо да мислим за миналото, когато настоящето е толкова по-хубаво, а бъдещето толкова по-светло?
Тази самодоволна увереност ме накара да потреперя.
— Сега ти виждаш как стои работата, нали? — продължи той. — След младежките и половината от зрелите си години, прекарани в неизразима мъка и печална самота, аз най-после срещнах съществото, което мога да обичам истински — срещнах теб. Към теб изпитвам непорочно влечение, ти си моето по-добро „аз“, моят добър ангел. Аз съм силно привързан към теб и те смятам за добра, талантлива, прелестна. В сърцето ми живее благоговейно възвишено чувство. То ме тегли към теб като към фокус и извор на моя живот, учи ме да познавам в теб целта и смисъла на съществуването си и горейки с чист и ярък пламък, ни слива в едно.
Тъкмо затова аз реших да се оженя за теб. Да твърдиш, че още имам жена, значи просто да ми се присмиваш; сега ти знаеш, че тази жена е само един отвратителен демон. Направих грешка, като се опитах да те измамя, но се боях от упорството, което притежава характерът ти, боях се от насадените някога предразсъдъци; преди да рискувам да водя с теб откровен разговор по този въпрос, исках да станеш моя. Това беше малодушие: трябваше първо да се обърна към благородството и великодушието ти, както сега — да ти открия целия си живот, изпълнен с мъки, да ти опиша жаждата и глада ми за възвишено и по-достойно съществуване; да ти разкрия не само моето решение (тази дума е много слаба), а и неудържимия ми стремеж да обичам предано и вярно, когато и мен ме обичат предано и вярно. Чак след това трябваше да те помоля да приемеш клетвата ми за вярност и да ми дадеш и ти твоята. Джейн, дай ми я сега.
Настъпи мълчание.
— Защо мълчиш, Джейн?
Това беше същинска инквизиция за мен. Сякаш някаква нажежена желязна ръка стискаше сърцето ми. Ужасна минута, изпълнена с борба, мрак и огън! Нито едно човешко създание, живяло някога на земята, не би могло да желае по-силна любов от тази, на която се радвах; а този, който така ме обичаше, аз просто боготворях. И при все това трябваше да се откажа от любовта и кумира си. Само една страшна дума звучеше в ушите ми, напомняйки ми за моя мъчителен дълг: „Бягай!“
— Джейн, разбираш ли какво искам от теб? Само да ми обещаеш това: „Ще бъда ваша, мистър Рочестър.“
— Мистър Рочестър, няма да бъда ваша.
Отново последва продължително мълчание.
— Джейн! — поде той наново с такава нежност, че се почувствувах сломена от мъка и същевременно вцепенена от ужас: този тих глас беше въздишка на събудил се лъв. — Джейн, искаш да кажеш, че ще вървиш в живота си по един път, а аз по друг, така ли?
— Да.
— Джейн (мистър Рочестър се наведе над мен и ме прегърна), продължаваш ли да твърдиш същото?
— Да.
— А сега? — Той нежно ме целуна по челото и бузите.
— Да! — И аз буйно се изтръгнах от обятията му.
— О, Джейн, каква болка ми причиняваш! Това… това е жестоко! Жестоко е да отблъскваш любовта ми.
— Жестоко би било да я приема.
Мистър Рочестър повдигна ядосано вежди; на лицето му се изписа гняв. Той стана, но все още се сдържаше. Търсейки опора, аз сложих ръка на облегалото на един стол; треперех, тръпнех от страх, но се реших.
— Един момент, Джейн! Помисли си какъв страшен живот ме очаква, когато ме напуснеш. Ти ми отнемаш цялото щастие. Какво ще ми остане тогава? Вместо жена — тази луда горе; все едно, че съм женен за някой от онези трупове там, в гробището. Какво ще правя, Джейн? Къде да търся приятел и надежда?
— Постъпете като мен; доверете се на бога и на себе си; уповавайте се на небето; надявайте се, че ще се срещнем там.
— Значи, ти не ще отстъпиш!
— Не!
— Ти ме обричаш на ужасен живот и на презряна смърт, знай това! — Гласът му зазвуча по-силно.
— Съветвам ви да живеете безгрешно и желая да умрете спокойно.
— Значи, ти ме лишаваш от любовта и спасението? Ти отново ме тласкаш към плътските желания, към порока?
— Мистър Рочестър, аз най-малко от всичко ви тласкам към тази съдба и също така не я желая и за себе си. Ние сме се родили, за да се борим и да устояваме; и вие, и аз. Ще ме забравите по-рано, отколкото аз вас.
— И тъй, ти ме изкарваш лъжец. Ти ме оскърбяваш. Заявих, че не ще ти изменя, а ти ми твърдиш в лицето, че скоро ще ти изменя. Не друго — твоето поведение говори за извратени съждения и порочни мисли! Нима е по-добре да тласнеш ближния си в отчаяние, отколкото да престъпиш създадения от човека закон, щом това никому не ще навреди? При това нямаш нито приятели, нито роднини, които би оскърбила, ако останеш да живееш при мен.