Той беше прав. И от тези думи дори съвестта и разумът ми минаха на негова страна и ме обвиниха в грях, задето му отказвах. Те заговориха почти тъй гръмко, както сърцето ми. А сърцето ми не млъкваше. „О, отстъпи — говореше то, — помисли за неговото нещастие, за опасностите, към които го тласкаш, оставяйки го сам! Спомни си каква буйна е натурата му! Помисли си какво безразсъдство може да последва тази негова скръб. Утеши го, спаси го, люби го! Кажи му, че го обичаш и че ще му принадлежиш. Кому си нужна в този свят? Кого ще нараниш с това?“
Но аз си отговарях упорито: „Нужна съм на себе си. Колкото по-голяма е самотата ми, без приятели, без поддръжка, толкова повече ще се уважавам. Не ще наруша закона, даден от бога и осветен от човека. Ще бъда вярна на принципите, които съм следвала, когато разумът ми е бил трезвен, тъй като сега съм безумна. Законите и принципите са създадени не за минутите, в които не сме подложени на изкушение: те са за моменти като сегашния, когато душата и тялото се бунтуват против тяхната суровост; но колкото и да са тежки те, аз не ще ги наруша. Ако мога да ги нарушавам за собственото си удобство, каква цена биха имали те? Трябва винаги да държим на тях — това съм вярвала винаги и ако не вярвам сега, причината се крие в моето безумие, в пълното ми безумие: в жилите ми тече огън и сърцето ми бие така бързо, че не бих могла да броя ударите му. В този час аз трябва да се опра само на по-рано оформилите се у мен убеждения, само на решенията, взети отдавна — и на тях аз се опирам.“
Не отстъпих. Мистър Рочестър прочете това на лицето ми и много добре го разбра. Яростта му напираше неудържимо и той, разбира се, трябваше да й даде отдушник за миг, каквото и да се случеше след това. Господарят ми бързо се приближи до мен, хвана буйно ръката ми и ме сграбчи за кръста. Той сякаш ме пиеше с пламенния си поглед. Чувствувах се като тревица, полъхвана от горещото дихание на пещ, но все още се владеех и не бях загубила увереността си, че се намирам в пълна безопасност. За щастие душата си има изразител, често пъти неволен, но верен — очите. Погледите ни се срещнаха и докато разглеждах разяреното му лице, неволно изпъшках. Прегръдката му беше болезнена, силите ми почти се изчерпваха.
— Никога — каза мистър Рочестър, стиснал зъби, — никога не съм срещал по-крехко и по-упорито създание. В ръката ми тя е като тръстика (и той ме раздруса с все сила), мога да я прекърша с два пръста; но каква полза, ако я прекърша, ако я разкъсам? Погледнете тези очи, погледнете това решително, неукротимо, свободно същество! То ме гледа не само смело, а и със сурово тържество. Каквото и да правя, не мога да хвана в плен това буйно, прекрасно създание! Ако унищожа, ако разруша неговия нездрав затвор, насилието ми само ще освободи пленницата. Мога да покоря тялото й, но тя ще отлети на небето, преди да успея да се назова господар на праха й. А аз искам не друго, а тебе, душа, с всичката ти воля и енергия, добродетел и чистота, теб искам аз, не само твоята крехка обвивка. Ти сама би могла да долетиш леко и да кацнеш на сърцето ми, ако пожелаеш. Ала хваната насила, ти ще се изплъзнеш от. ръцете ми, ще изчезнеш като благоухание, без да ми дадеш възможност дори да вдъхна лъха му. О, ела при мен, Джейн, ела!
Като каза това, той ме пусна и се задоволи само да ме гледа. Беше ми много по-трудно да противостоя на този поглед, отколкото на желязната му прегръдка. Но, разбира се, би било съвсем неразумно да отстъпвам сега. Бях имала смелост да се противопоставя на яростта му и да я укротя. Не трябваше да отстъпя и пред скръбта му. Упътих се към вратата.
— Отиваш ли си, Джейн?
— Отивам си, сър.
— Напускаш ли ме?
— Да.
— Няма ли да дойдеш при мен? Не искаш ли да бъдеш моя утешителка, моя спасителка? Моята безкрайна любов, моята адска болка, моята гореща молитва — всичко ли за теб е нищо?
Какъв неизразим патос звучеше в гласа му! Колко трудно беше да повторя твърдо: „Отивам си.“
— Джейн!
— Мистър Рочестър!
— Добре, върви си, но помни, че ме оставяш в неутешима скръб. Иди в стаята си, обмисли всичко, каквото ти казах, и помисли за моите страдания, за мен.
Той отвърна лице и се захлупи на дивана.
— О, Джейн, надежда моя, моя любов, мой живот! — мълвяха с болка устните му. Сетне чух глухо, силно ридание.
Бях вече до вратата, но се върнах обратно. Върнах се с такава решителност, с каквато си бях тръгнала. Коленичих до него, обърнах лицето му към мен, целунах го по бузата, погалих косите му.
— Бог да ви благослови, скъпи мой господарю! — казах аз. — Бог да ви запази от зло и прегрешения, да ви напътствува, да ви утешава, да ви възнагради за досегашната ви доброта към мен.