— Любовта на моята малка Джейн би била най-добрата награда — отвърна мистър Рочестър. — Без нея сърцето ми ще бъде разбито. Но Джейн ще ми даде любовта си. Да, великодушно, благородно.
Кръвта нахлу в лицето му; в очите му блесна пламък; той скочи и протегна ръце да ме прегърне, но аз се изплъзнах и веднага излязох от стаята.
„Сбогом!“ — извика сърцето ми, когато си отивах, а отчаянието добави: „Сбогом навеки!“
Мислех, че няма да заспя тази нощ. Но веднага щом си легнах, ме обзе дрямка. Пренесох се в детството си, присъни ми се, че лежа в червената стая в Гейтсхед, че нощта е тъмна, а сърцето ми — угнетено от странен страх. Същата светлина, която някога предизвика припадъка ми, сякаш отново се плъзна нагоре по стената и трептейки, се спря на средата на тъмния таван. Аз надигнах глава и погледнах натам: вместо таван над главата ми се кълбяха облаци — високи и мрачни; светлината ми напомняше светлината на луната, когато се подава зад ефирни облаци. Чаках я да се появи, чаках я със странно вълнение, сякаш на диска й беше написана присъдата над мен. И ето, тя се появи, но никога не се е подавала така: отначало видях нечия ръка да разтваря траурната завеса на облаците, после в небесната синева се появи не луната, а бяла човешка фигура, навела към земята лъчезарното си чело. Тя дълго ме гледа, после заговори на моя дух; гласът й сякаш звучеше много отдалеч и същевременно някъде много близо — тъй близо, сякаш шепотът звучеше в сърцето ми:
— Дъще моя, пази се от изкушението!
— Майко моя, обещавам да се пазя!
Така отговорих аз, събудила се след този сън, който по-скоро приличаше на видение. Още цареше мрак, но през юли нощите са къси и скоро след полунощ започва да се разсъмва. „Като имам пред вид какво трябва да извърша днес, няма да е зле да стана още сега“ — помислих си аз. Станах. Бях облечена — бях свалила само обувките си, Знаех в кои чекмеджета ще намеря бельото, медальона и пръстена. Докато ровех за тези вещи, напипах бисерната огърлица, която мистър Рочестър ме бе накарал да приема преди няколко дни. Аз я оставих — тя не беше моя, а на онази въображаема съпруга, която се стопи като дим. Направих от вещите си един вързоп, а кесията, в която имаше двадесет шилинга (цялото ми състояние), пъхнах в джоба си; сложих си шапката и шала, взех вързопа и пантофките си и на пръсти излязох от стаята.
— Сбогом, мила мисис Феърфакс! — прошепнах аз, като се промъквах покрай вратата й. — Довиждане, скъпа Адел! — казах след това, поглеждайки към детската стая. Но да вляза да я целуна, беше невъзможно: трябваше да измамя едно остро ухо — кой знае, може би сега то се ослушва.
Трябваше да мина и покрай спалнята на мистър Рочестър, без да се спра; но на прага й сърцето ми за миг престана да бие и трябваше да се спра. В тази стая сънят не бе дошъл. Обитателят й неспокойно се разхождаше назад-напред и аз чувах непрестанните му въздишки. Ако направя определен избор, в тази стая за мен ще се разкрие рай — недълговечен рай. Достатъчно бе само да вляза и кажа: „Мистър Рочестър, ще ви обичам и ще прекарам с вас целия си живот до последния си дъх“ — и до устата ми ще бъде поднесена чашата на блаженството. Бях мислила за това.
Добрият ми господар, който не може да спи, с нетърпение очаква утрото. Сутринта ще изпрати да ме повикат, ала няма да ме намерят. Той ще ме търси, но напразно. И тогава ще разбере, че е изоставен, че любовта му е отблъсната. Ще страда, може би ще изпадне в отчаяние. Бях мислила и за това. Протегнах ръка към бравата, но я дръпнах обратно и продължих безшумно напред.
Печално слизах по стълбата. Знаех какво трябва да направя и го сторих машинално: намерих в кухнята ключа от страничния вход, намерих и шишенце с масло и перце, смазах ключа и ключалката, пих вода и си взех малко хляб, тъй като може би ми предстоеше дълъг път, а силите ми, омаломощени напоследък, не трябваше да ми изневерят. Всичко това свърших съвсем безшумно. Отворих вратата, излязох и тихо я затворих. Навън вече бе дрезгавина. Голямата врата бе заключена, но вратичката до нея имаше само резе. Излязох през нея и пак сложих резето. Така се озовах вън от Торнфийлд.
Оттатък ливадите, на една миля от Торнфийлд, минаваше път, който водеше в посока обратна на Милкоут; никога не бях вървяла по него, но често го бях гледала, питайки се къде ли води. Упътих се нататък. Сега не трябваше да си позволявам никакви размишления; не биваше да се обръщам назад, нито дори да гледам напред. Не трябваше да допускам в съзнанието си нито една мисъл за миналото или за бъдещето. Миналото бе страница на райско блаженство и на такава съкрушителна печал, че ако прочетях само един ред от нея, това би ме лишило от мъжество и би изтощило всичката ми енергия. Бъдещето ми беше съвършено пусто. То приличаше на света след потопа.