Тръгнах право през обраслите с пирен места; следвах извивките на една падина, която прорязваше дълбоко местността, газех до колене в гъстата й растителност и открих на едно притулено място почерняла от мъх гранитна скала; седнах под нея. Край мен се издигаха високите брегове на падината; скалата запазваше главата мс а над всичко се издигаше небето.
Трябваше да мине известно време, за да се успокоя дори тук, в това уединено убежище; страхувах се да няма наблизо диви говеда или пък да не ме открие някой ловец или бракониер. Подухнеше ли вятър, плахо повдигах глава, мислейки, че към мен се приближава някакъв бик; обадеше ли се някой бекас, мислех, че свири човек. Но като разбрах, че страховете ми са неоснователни, и се успокоих от дълбоката тишина, възцарила се с настъпването на нощта, аз се убедих в сигурността на убежището си. Досега не бях помислила за нищо и само се ослушвах, озъртах и тръпнех; сега се възвърна способността ми да мисля.
Какво да правя? Къде да отида? Какви мъчителни въпроси, когато няма що да сториш и къде да отидеш, когато на изморените ти, треперещи нозе предстои дълъг път, преди да стигнеш до някое човешко жилище; когато ти предстои да се обръщаш с молба към равнодушното милосърдие, преди да си намерила подслон, да предизвикваш презрително съчувствие и почти сигурно да получаваш отказ, преди хората да са изслушали разказа ти или да са удовлетворили макар една от твоите нужди!
Аз докоснах земята: тя беше суха и още топла от знойния летен ден. Погледнах небето — то беше чисто; една звезда кротко мигаше над дълбоката падина. Падна лека роса; никакъв ветрец не шумолеше. Природата ми изглеждаше благосклонна и добра; струваше ми се, че тя ме обича, мен, останалата сама; и аз, очаквайки от хората само недоверие, омраза и оскърбления, се притиснах до гръдта й със синовна нежност. Тази нощ ще й бъда гостенка — нали съм нейна рожба; тя ще ме приюти като майка, без да ми иска пари, без възнаграждение. Имах у себе си къшей хляб — остатък от кифлата, която си бях купила с последното пени в града, през който минахме на обед. Забелязах да се чернеят тук-таме сред пирена като катранени мъниста зрели плодове; набрах една шепа и ги изядох с хляба. Тази скромна вечеря макар да не утоли, все пак до известна степен намали мъчителния ми глад. Като се навечерях, прочетох една молитва и си избрах място за нощуване.
Край скалата пиренът растеше много нагъсто; когато легнах, краката ми се скриха в него; издигайки се високо от двете ми страни, той все пак даваше достъп на нощния въздух. Сгънах шала си и се завих с него; една заоблена мъхеста издатина ми послужи за възглавница. Като се настаних така, аз поне в началото на нощта не чувствувах студ.
Сънят ми би бил спокоен, ако сърцето ми не бе скръбно. Зеещите рани, кръвта, която бликаше от него, изпокъсаните му струни го караха да плаче. То тръпнеше за мистър Рочестър и неговата съдба; то стенеше за него с мъчителна жалост; то се стремеше към него, обзето от непрестанен копнеж; безсилно като птица с пречупени криле, то все още потръпваше с тези криле и се опитваше напразно да литне към любимия.
Изтерзана от тези мъчителни мисли, аз станах на колене.
Нощта бе настъпила, звездите — изгрели. Спокойна, тиха нощ, твърде спокойна, за да възбуди у мен някакъв страх. Знаем, че бог е вездесъщ; но без съмнение ние чувствуваме по-силно присъствието му, когато съзерцаваме величието на неговите творения; и тъкмо в безоблачното нощно небе, където създадените от него светила извършват безмълвния си път, ние най-ясно чувствуваме неговата безконечност, неговата вездесъщност и неговото всемогъщие. Бях станала на колене, за да се помоля за мистър Рочестър. Като погледнах нагоре, видях през замъглените си от сълзи очи величествения Млечен път. Спомняйки си какво представлява той, колко безбройни системи са включени в него, които се виждат оттук само като слаба светлееща следа, аз почувствувах могъществото и силата на бога. Бях уверена, че той може да запази това, което е сътворил, у мен крепнеше убеждението, че нито земята, нито някое от населяващите я същества ще загине, и му благодарих за това; нали този, който ни дарява живот, е и спасител на душите? Мистър Рочестър ще бъде спасен; той е боже чедо и бог ще го пази. Отново сложих глава на издатината и скоро, унесена в сън, забравих скръбта си.