Но на следния ден нуждата се изправи пред мене в цялата си острота и голота. Когато станах и се огледах наоколо, птиците вече отдавна бяха напуснали гнездата си, пчелите отдавна литнали да събират мед; росата още не бе се изпарила, но дългите сутрешни сенки бяха започнали да се скъсяват и слънцето заливаше с лъчите си земята и небето.
Какъв тих, зноен, чудесен ден! Като златиста пустиня се простираше пред мен пустошта! Всичко се къпеше в слънчеви лъчи. Да можех да живея от този блясък, да се храня с него! Видях един гущер, който пълзеше по скалата, видях и една пчела, която бръмчеше сред сладките плодове. Защо не бях пчела или гущер; щях да намеря тук подходяща храна и постоянно убежище! Но аз бях човешко същество и имах човешки нужди: не можех да остана там, където няма с какво да ги удовлетворя. Станах и огледах мястото, на което току-що бях лежала. Изправена пред бъдеще без перспективи, сега съжалявах само за едно — че творецът не пожела тази нощ да призове душата ми, докато спях; тогава това уморено тяло, освободено чрез смъртта от по-нататъшна борба със съдбата, би останало тук бавно да гние и незабелязано да се слее в едно с тази пустиня. Обаче животът с всички свои потребности, мъки и задължения все още не бе ме напуснал. Трябваше да нося бремето си, да задоволявам нуждите си, да търпя страданията си, да изпълнявам задълженията си. Станах и тръгнах.
Като стигнах Уиткрос, аз закрачих по един път, обратен на слънцето, което грееше силно и високо в небето. Нямах нищо друго пред вид при избора на посоката. Вървях дълго и тъкмо си мислех, че съм изминала доста път и със спокойна съвест мога да отстъпя пред умората, която почти съвсем ме бе изтощила, че мога да си почина и седнала на първия попаднал ми камък, да се отдам на непреодолимата апатия, сковаваща сърцето и членовете ми, когато изведнъж чух камбанен звън: биеше черковна камбана.
Обърнах се по посока на звука и ето че сред романтичните хълмове, чиито очертания бях престанала да забелязвам още преди час, видях едно селце и малко по-настрана една камбанария. Цялата долина вдясно от мен бе изпъстрена с пасбища, ниви и горички; една блестяща рекичка лъкатушеше сред зеленина с най-различни оттенъци — жълтозелени жита, тъмнозелени гори, яркозелени ливади. Вниманието ми привлече шум от колела и като погледнах по пътя пред себе си, видях тежко натоварена кола, която бавно се изкачваше по хълма; малко по-назад един говедар караше две крави. Около мен отново течеше потокът на живота и труда. Трябваше да продължа борбата: да се боря за съществуването си и да се трудя, както всички други.
Беше около два часа, когато влязох в селото. В края на единствената му улица имаше едно малко магазинче, на витрината на което бяха наредени хлябове. Как ми се искаше да изям един хляб! С него може би щях да повъзвърна силите си; без храна трудно бих продължила своя път. Щом се озовах сред себеподобните си, у мен се върна желанието отново да придобия воля и енергия. Чувствувах колко е унизително да припаднеш от глад на пътя сред селото. Нямах ли нещо, което бих могла да предложа срещу един хляб? Замислих се. Имах копринено шалче, ръкавици. Нямах представа как постъпват хората в момент на крайна нужда. Ще вземат ли от мен някоя от тези вещи? Сигурно няма да вземат, но трябва да се опитам.
Влязох в магазинчето; в него имаше една жена. Като видя прилично облечен човек — дама, както навярно предположи тя, — жената любезно пристъпи към мен. С какво можела да ми услужи? Обзе ме срам; не се решавах да изразя молбата си. Не смеех да й предложа съвсем новите си ръкавици или измачканото си шалче, а и чувствувах, че това ще бъде безполезно. Поисках само да ми позволи да седна за минутка, тъй като съм много изморена. Измамена в надеждите си, жената хладно се съгласи. Тя ми посочи един стол и аз седнах на него. Сълзи нахлуха в очите ми, но съзнавайки колко неуместни ще бъдат те, аз ги сподавих. Сетне попитах има ли в тяхното село шивачки.
— Да, две-три. Но те са твърде много за работата, която имат.
Аз се замислих; бях доведена до крайност, озовах се лице срещу лице с нуждата. И при това без средства, без приятели, без пари. Трябва да предприема нещо. Но какво? Трябва да се обърна към някого. Но към кого?