— Не знаете ли някой ваш съсед да търси прислуга?
— Не, не съм чувала такова нещо.
— Какъв е главният поминък тук? С какво се занимават повечето жители?
— Някои работят като ратаи по фермите; мнозина работят във фабриката за игли на мистър Оливър и в леярната му.
— Мистър Оливър приема ли на работа жени?
— Не, там работят само мъже.
— А какво вършат жените?
— Не зная — бе отговорът. — Едни — едно, други — друго. Бедните свързват двата края, както могат.
Изглежда, въпросите ми й омръзнаха, а и всъщност какво право имах да й дотягам? Влязоха двама-трима нейни съседи, столът й трябваше вече. Аз се сбогувах.
Тръгнах по улицата и както вървях, оглеждах всички къщи отляво и отдясно, но не можах да измисля никакъв предлог или причина, за да вляза в някоя от тях. Повече от час се въртях около селото — ту се отдалечавах малко от него, ту отново се приближавах. Изгубила сили и чувствувайки вече нетърпим глад, аз завих в една малка странична уличка и седнах край един жив плет. Обаче не минаха и няколко минути и отново бях на крака, отново трескаво търсех някакъв изход или поне съвет. В края на уличката имаше една спретната къщичка с градинка отпред — много хубава и пълна с ярки цветя. Спрях се пред нея. Защо трябваше да се приближавам до бялата врата и да се докосвам до блестящото чукче? Нима можех да се надявам, че обитателите на този дом ще ми услужат с нещо? И все пак приближих и почуках. Отвори ми спретната млада жена, хрисима на вид. С глас, който можеше да притежава само едно изнемогващо същество, обхванато от отчаяна безнадеждност, с много тих, треперещ глас аз попитах не им ли трябва прислужница.
— Не — отговори жената, — ние не държим прислужници.
— Можете ли да ми кажете тогава къде бих могла да получа някаква работа? — продължих аз. — Не съм оттук, а нямам и познати в това село. Търся работа, все едно каква.
Но непознатата не бе длъжна да мисли за мен или да ми търси работа; при това видът ми, състоянието ми и молбата ми й се струваха много подозрителни. Жената поклати глава — много съжалявала, но не можела да ми каже нищо положително; бялата врата се затвори съвсем вежливо и учтиво и аз останах отвън. Ако тази врата беше останала отворена още мъничко, сигурно щях да поискам къшей хляб — толкова бях отмаляла…
Нямах сили да се върна в неприветливото село, а при това там несъмнено не можех да разчитам на никаква помощ. По-скоро бих предпочела да се упътя към гората, която се виждаше недалеч и чиято сянка ми предлагаше хладна почивка; но аз бях толкова изнурена, толкова слаба, толкова измъчена от глада, че инстинктът ме принуждаваше да се въртя край хорските къщи, откъдето имаше все пак надежда да получа храна. Знаех, че уединението ми не ще бъде уединение, покоят ми не ще бъде покой, докато гладът, тази хищна птица, разкъсва с клюн и нокти вътрешностите ми.
Ту се приближавах, ту се отдалечавах от къщите, отново се връщах и отново се отдалечавах, преследвана от мисълта, че не мога да искам нищо и нямам никакво право да очаквам каквото и да било съчувствие към самотната ми участ. Между това настъпваше привечер, а аз все още скитах като бездомно, гладно куче. Бродейки из полето, видях камбанарията и забързах към нея. До черковния двор, сред една градина, видях малка, но хубава къща; без съмнение това беше жилището на пастора. Спомних си, че хората, които пристигат в селища, където нямат приятели, и търсят работа, понякога се обръщат към свещеника за препоръка и помощ. Нали дългът му е да помогне поне със съвет на онзи, който се нуждае от помощ? Струваше ми се, че имам известно право да потърся съвет от него. И като събрах кураж и сетни сили, аз тръгнах напред. Приближих се до къщата и почуках на кухненската врата. Отвори ми една стара жена; попитах я това ли е домът на свещеника.
— Да.
— В къщи ли е той?
— Не.
— Скоро ли ще се върне?
— Не, отсъствува от къщи.
— Далеч ли е отишъл?
— Не много далеч, на две-три мили. Извикаха го, тъй като баща му внезапно починал; сега той е в Марш Енд и по всяка вероятност ще остане там още две седмици.
— А има ли някаква друга жена в къщи?
Не, нямало никоя освен нея, а тя била икономката.
Но към нея, читателю, аз нямах смелост да се обърна за онази помощ, без която загивах; все още не можех да прося милостиня. И отново се повлякох напред.
Още веднъж свалих шалчето си, още веднъж си представих хлябовете в магазинчето. О, да имах поне коричка хляб, поне един залък, за да облекча мъките на глада! Инстинктивно тръгнах отново към селото, намерих магазинчето и влязох в него; и макар там освен стопанката да имаше и други хора, аз дръзнах да изрека молбата си: може ли да ми даде тя хляб за шалчето.