Жената ме погледна с явно подозрение: не, тя никога не била продавала стоката си по такъв начин.
Почти отчаяна, аз поисках половин хляб; тя отново ми отказа: знаела ли откъде съм взела това шалче.
Ще се съгласи ли тогава да даде хляб срещу ръкавиците?
Не! Те не й трябвали.
Не е приятно, читателю, да се спирам на тези подробности. Някои твърдят, че е приятно да си спомняш прежните страдания, но на мен и сега ми е тежко, като се връщам мислено към този период от живота си: нравственото унижение, съчетано с физическата болка — това са твърде печални спомени, за да се спирам с охота на тях. Не укорявах онези, които ме отблъскваха. Чувствувах, че тъкмо това трябва да се очаква и че няма какво да сторя: обикновеният просяк често предизвиква подозрения, а добре облеченият просяк ги предизвиква неизбежно. Наистина аз просех само работа; но кой би се чувствувал задължен да ми даде работа? Положително не тези, които ме виждаха за пръв път и не знаеха нищо за мен. И жената, която не пожела да вземе шалчето ми, за да ми даде хляб, е била права, ако предложението ми й се е сторило подозрително или замяната — неизгодна. А сега ще бъда кратка. Призлява ми от тази тема.
По здрач минах край една ферма; до разтворената й врата седеше фермерът и вечеряше хляб и сирене. Аз се спрях и казах:
— Ще ми дадете ли парче хляб? Много съм гладна.
Той учудено ме погледна, но без да каже нито дума, отряза една дебела филия от самуна си и ми я подаде. Изглежда, той не ме взе за просякиня, а реши, че съм някаква ексцентрична дама, на която е дошло на ума да си похапне малко чер хляб. Веднага щом се отдалечих от фермата, аз седнах на земята и изядох хляба.
Загубих надежда да намеря подслон под някой покрив и потърсих приют в гората, за която вече споменах. Обаче прекарах нощта лошо, неспокойно: земята беше влажна, въздухът студен, а при това край мене често минаваха хора и бях принудена непрекъснато да меня убежището си — не можах да намеря сигурно и спокойно място. Призори заваля дъжд; той продължи през целия ден. Не искай от мен, читателю, подробно описание на този ден: продължих да търся работа и да страдам от глад; само веднъж успях да похапна. До вратата на една ферма видях малко момиче, което се готвеше да хвърли от една паничка студена каша в един лочник.
— Ще ми дадеш ли това? — попитах аз. Момичето ме погледна учудено.
— Мамо! — викна то. — Една жена иска да й дам кашата.
— Добре, дъще — отговори един глас отвътре, — дай я на просякинята. Прасето и без това няма да я яде.
Момичето изсипа в ръката ми втвърдилата се каша и аз лакомо я изгълтах.
Когато влажният здрач се сгъсти, аз се спрях на една глуха пътека, по която се влачех вече повече от час.
„Губя сетни сили — казах си аз. — Чувствувам, че не мога да вървя повече. Нима ще прекарам и тази нощ като отритната от всички? Нима ще трябва в този дъжд да сложа глава на студената мокра земя? Страхувам се, че ще бъде така — няма кой да ме приюти. Но това ще бъде ужасно; аз съм така гладна, отмаляла, измръзнала, никой не се интересува за мен и съм лишена от всяка надежда. Сигурно няма да доживея до сутринта. Защо не мога да се примиря с мисълта, че ще умра? Защо се боря за безсмисления си живот? Защото зная или вярвам, че мистър Рочестър е жив: а в такъв случай да умра от глад и студ, е съдба, с която природата ми не може да се примири. О, провидение, подкрепи ме още малко! Помогни ми, насочи моите стъпки!“
Замъгленият ми поглед блуждаеше из мрачната, мъглива околност. Разбрах, че доста съм се отдалечила от селото — то никак не се виждаше; бяха изчезнали дори окръжаващите го плодородни поля. Черните пътища и пътеки отново ме бяха довели до пустошта; сега само една тясна ивица работна земя, почти също толкова дива и безплодна, колкото местата, обрасли с пирен, ме отделяше от забулената със здрач рътлина.
„По-добре да умра там, отколкото на някоя улица или многолюден път — мислех си аз. — По-добре е враните да кълват тялото ми — ако там има врани, — отколкото то да бъде сложено в прост ковчег и после да изгние в някой бедняшки гроб.“
И тъй, аз свърнах към рътлината. Достигнах я. Сега ми оставаше само да си намеря тихо убежище, където да легна, чувствувайки се ако не в безопасност, поне далеч от хорските погледи. Но около мен се разстилаше съвсем равна пустош, само окраската й бе различна: зелена — там, където в мочурите растяха тръстики и мъх, и черна — там, където на сухата земя растеше само пирен. В настъпващия мрак все още забелязвах разликата в цветовете, но само като редуващи се светли и тъмни петна, тъй като багрите ставаха все по-трудно различими.