Аз с мъка изпълних думите му. След миг стоях в безупречно чистата кухня, край огнището — трепереща, отмаляла, съзнавайки, че правя много странно, жалко и плачевно впечатление. Двете момичета, брат им — мистър Сейнт Джон — и старата прислужница втренчено ме гледаха.
— Сейнт Джон, коя е тя? — попита една от сестрите.
— Не зная; намерих я до вратата.
— Съвсем е пребледняла — каза Хана.
— Бяла е като платно, като смъртник — бе отговорът. — Ще падне, сложете я да седне!
И наистина, зави ми се свят и щях да падна, ако не ми бяха подали един стол. Все още не бях загубила съзнание, но в момента не можех да говоря.
— Може би глътка вода ще я поободри. Хана, донесете вода. Тя е крайно изтощена. Колко е слаба! И няма капка кръв на лицето си.
— Станала е на сянка!
— Болна ли е, или е гладувала?
— Предполагам, че е гладувала. Хана, мляко ли е това? Дайте ми го, дайте и парче хляб.
Даяна (познах я по дългите къдрици, които се изпречиха между мен и огъня, когато тя се наведе над мен) отчупи малко от хляба, потопи го в млякото и го поднесе до устните ми. Лицето й беше съвсем близо до моето; прочетох на него състрадание, а развълнуваното й дишане свидетелствуваше за съчувствието й към мен. В простите й думи прозвуча същото благодатно за мен чувство, когато тя ми рече:
— Опитайте се да ядете.
— Да, опитайте се — нежно повтори Мери; ръката й сне наквасената ми шапка и повдигна главата ми. Почнах да ям онова, което ми предлагаха: отначало едва-едва, сетне с настървение.
— Не бива да яде много изведнъж, спрете я — каза братът; — засега стига толкова. — И той бутна настрана чашата с млякото и чинията с хляба
— Нека похапне още малко, Сейнт Джон — виж как жадно гледат очите й!
— Сега не трябва да яде повече, сестро. Да видим дали ще може да говори. Попитай я как се казва.
Почувствувах, че мога да говоря, и отвърнах.
— Казвам се Джейн Елиът. — Исках да запазя тайната си и предварително бях решила да се назова с измислено име.
— А къде живеете? Къде живеят близките ви?
Аз мълчех.
— Да повикаме ли някой от вашите близки?
Поклатих отрицателно глава.
— Какво можете да ни кажете за себе си?
Сега, когато най-после бях престъпила прага на този дом и се бях озовала пред неговите стопани, вече не се чувствувах изгнаница, скитница и отритната от всички в света. Реших да хвърля маската си на просякиня и възприема обичайните си привички. Достойнството ми се възвърна; когато мистър Сейнт Джон ме помоли да разкажа нещо за себе си — което просто нямах сили да сторя, — рекох след кратка пауза:
— Сър, тази вечер не ще мога да ви кажа никакви подробности.
— Но в такъв случай какво искате от мен? — попита той.
— Нищо — отговорих аз; силите ми стигаха само за най-кратки отговори.
Тук в разговора се намеси Даяна.
— Нима искате да кажете — рече тя, — че сме ви оказали необходимата помощ и сега можем да ви пуснем да се скитате пак из пущинаците, нощем, на дъжда?
Погледнах Даяна. В забележителните й черти вътрешната сила се съчетаваше с доброта. Почувствувах внезапен прилив на смелост. Отговаряйки с усмивка на състрадателния й поглед, аз казах:
— На вас мога да се доверя. Зная, че дори да бях бездомно, скитащо се куче, вие пак не бихте ме изгонили от дома си в такава нощ; а щом е така, от нищо не се боя. Постъпете с мен, както искате, но не ме карайте да говоря повече за себе си — едва дишам, гърлото ми се свива, като говоря.
И тримата ме гледаха учудено, и тримата мълчаха.
— Хана — каза най-после мистър Сейнт Джон, — нека тя засега поседи тук; не я питайте за нищо, след десет минути й дайте останалото мляко и хляба. Мери и Даяна, да отидем в гостната да поговорим за това.
Те излязоха. Скоро едно от момичетата се върна, не мога да кажа кое от двете. Докато седях край живителния огън, ме бе обзел сладостен унес. Момичето даде полугласно някакви нареждания на Хана. След малко с помощта на прислужницата аз се изкачих по едни стълби, свалиха мокрите, ми дрехи и след малко вече лежах в топла, суха постеля. Почувствувала при адската си умора горещ изблик на признателност, аз поблагодарих на бога и заспах.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
От следващите три дни и три нощи нямам почти никакви впечатления. Спомням си само някои усещания, които изпитах тогава, но не може и дума да става за каквито и да било мисли или дейност. Знаех, че се намирам в една малка стая, на едно тясно легло. Сякаш се бях сраснала с това легло. Лежах неподвижно като труп и ако ме вдигнеха оттам, би значело едва ли не да ме убият.