Не усещах как тече времето — как утрото се сменя с деня, а денят с вечер. Ако някой влезеше или излезеше от стаята, аз го забелязвах: дори знаех кой е той, разбирах всичко, което се говореше, ако говорещият стоеше до мен, но не можех да отговарям: невъзможно ми бе да раздвижа устните или тялото си. Най-често ме навестяваше Хана. Идването й ме смущаваше. Имах чувството, че присъствието ми в къщата я дразни, че тя не разбира нито мен, нито обстоятелствата, които ме бяха принудили да стигна до това положение, че тя е с предубеждение към мен. Два-три пъти на ден в стаята ми се появяваха Даяна и Мери. Застанали до леглото ми, те шепнешком си говореха:
— Колко добре постъпихме, като я приютихме!
— Да, иначе щяхме да я намерим на сутринта мъртва до вратата. Бих искала да зная какво е претеглила в живота си.
— Бедната! Изглежда, е понесла немалко тегла. Клета, измъчена, бледа скитница!
— Като съдя по думите й, тя не е проста — говори литературно, а роклята й, макар кална и мокра, е почти нова и добре ушита.
— Лицето й е странно: слабо и мрачно, но все пак ми харесва и ми се струва, че когато е била здрава и бодра, то е било сигурно приятно.
Нито веднъж не чух една-единствена дума на съжаление за оказаното ми гостоприемство, не забелязах нито подозрителност, нито антипатия. Това ме успокояваше.
Мистър Сейнт Джон се отби при мен само веднъж; като ме погледна, той каза, че състоянието ми е болезнена реакция след дълга и непосилна умора. Нямало нужда да викат лекар: природата прекрасно щяла да се справи сама. Всеки мой нерв бил много напрегнат и целият ми организъм трябвало известно време да се намира в дълбок покой. Нямало никаква болест. Оздравяването, започнало веднъж, щяло да протече достатъчно бързо. Това свое мнение той изрече в стегнати фрази, със спокоен, тих глас; след пауза той добави с тон на човек, несвикнал с обширни излияния:
— Много необикновено лице, в него безспорно няма никакви признаци на вулгарност или порочност.
— Разбира се, няма — отвърна Даяна. — Право да си кажа, Сейнт Джон, аз дори изпитвам някакво топло чувство към бедната девойка. Бих желала да й оказваме и за в бъдеще нашето покровителство.
— Едва ли ще е възможно — последва отговорът. — Вероятно ще се окаже, че тази млада девойка е в конфликт с близките си и затова неразумно ги е напуснала. Може би ще успеем да я върнем в семейството й, ако не упорствува, но забелязвам на лицето й чертите на твърд характер и това ме кара да се съмнявам дали ще можем лесно да я убедим. — Няколко минути той ме разглежда, после добави: — Изглежда умна, но никак не е хубава.
— Тя е толкова болна, Сейнт Джон.
— Болна или здрава, винаги ще изглежда така. Чертите й са напълно лишени от изяществото и хармонията, присъщи на хубавиците.
На третия ден се почувствувах по-добре; на четвъртия вече можех да говоря, да се движа, да се привдигам в леглото си, да се обръщам. Хана — изглежда, беше време за обед — ми донесе каша и препечен хляб. Аз ядох с наслада; храната ми хареса — нямаше онзи неприятен вкус, който усещах до този момент в устата си, когато ядях. След като Хана си отиде, почувствувах, че силите ми се възвръщат, сякаш се събуждах за нов живот. Бездействието ме гнетеше; искаше ми се да стана. Но какво можех да облека? Само мократа, окаляна рокля, с която бях спала на земята и падала в блатото. Беше ме срам да се покажа пред благодетелите си в такъв вид. Но бях избавена от това унижение.
На стола до леглото ми бяха сложени всичките ми неща, чисти и сухи. Черната ми копринена рокля висеше на стената. По нея вече нямаше кал, тя беше грижливо изгладена и имаше съвсем приличен вид. Дори обувките ми бяха почистени и чорапите ми в ред. Намерих и всичко необходимо за миене, а освен това гребен и четка, за да се среша. След непосилни опити, като си почивах всеки пет минути, аз най-сетне се облякох. Роклята ми стоеше като на закачалка, тъй като бях много отслабнала, но се загърнах с шала си и в предишния си спретнат и приличен вид — не бе останало нито петно, нито следа от безпорядъка, който толкова мразех и който, както ми се струваше, ме унижаваше, — държейки се за перилата, слязох едва-едва по каменните стълби и като минах по ниския тесен коридор, най-сетне се добрах до кухнята.
Тя беше изпълнена с миризмата на току-що опечен хляб и топъл, живителен огън. Хана печеше хляб. Както е известно, предразсъдъците се изкореняват най-трудно от сърцето, чиято почва никога не е била засявана със семената на образованието; те растат там упорито, здраво, като плевели сред камънаци. Когато ме видя за пръв път, Хана се отнесе към мен студено и сурово, по-късно тя малко по-омекна, а сега, когато ме зърна, че влизам спретната и добре облечена, дори се усмихна.