Когато очистих френското грозде, аз попитах къде са двете момичета и брат им.
— Отидоха на разходка до Мортън, но ще се върнат след половин час, за чая.
Те действително се върнаха след половин час и влязоха през кухнята. Мистър Сейнт Джон, като ме видя, само се поклони и мина край мен, но двете момичета се спряха. С малко думи, любезно и спокойно Мери изрази удоволствието си, че вече съм станала от постелята; Даяна ме хвана за ръка и поклати глава.
— Трябваше да чакате, докато ви позволя да слезете долу — каза тя. — Вие още сте много бледа и слаба. Бедно дете! Бедно момиче!
Гласът на Даяна звучеше за мен като гукане на гълъб. Погледа й аз посрещнах с радост. Лицето й ми се струваше прелестно. Лицето на Мери беше също тъй одухотворено, чертите му също тъй привлекателна; но тя беше по-затворена и се държеше въпреки нежността си малко отчуждено. В погледа и в думите на Даяна имаше известна властност; по всичко личеше, че е волева натура. Винаги ми правеше удоволствие да отстъпвам пред властността — ако тя е разумна — и да се подчинявам на твърдата воля, когато съвестта и собственото ми достойнство позволяват това.
— А какво вършите тук? — продължи тя. — Тук не ви е мястото. Ние с Мери седим понякога Е кухнята, защото, когато сме у дома, искаме да се ползуваме с пълна свобода и дори си позволяваме някои волности, но вие сте наша гостенка и вашето място е във всекидневната.
— И тук ми е добре.
— Тук шета Хана и ще ви изцапа с брашно.
— А при това в кухнята е много топло за вас — добави Мери.
— Разбира се — додаде сестра й. — Да вървим, трябва да се подчините! — И без да пуска ръката ми, тя ме накара да стана и ме поведе в съседната стая.
— Постойте тук — рече Даяна, като ме настани на един диван, — докато свалим палтата си и приготвим чая. Това е друга привилегия, от която се ползуваме в нашата самотна къщурка сред пустошта; ние сами си прислужваме, когато пожелаем или когато Хана е заета — когато пече, вари пиво, пере или глади.
Тя затвори вратата и ме остави сама с мистър Сейнт Джон, седнал срещу мен с една книга или вестник в ръка. Отначало огледах всекидневната, после мистър Сейнт Джон.
Всекидневната беше сравнително малка стая, много скромно наредена, но уютна благодарение на чистотата и спретнатостта й. Старомодните кресла блестяха, а ореховата маса светеше като огледало. Няколко избелели фотографии на живели отдавна мъже и жени украсяваха облепените с тапети стени; в шкафовете със стъклени врати се виждаха книги и стар порцеланов сервиз. В стаята нямаше нито едно излишно украшение, нито една съвременна мебел освен две кутии за ръкоделни принадлежности и до стената едно дамско бюро от палисандър; всичко, включително килимът и завеските, изглеждаше много старо, но добре запазено.
Мистър Сейнт Джон, седнал също тъй неподвижно, както хората на избелелите портрети, забил поглед в страницата, която четеше, и стиснал безмълвно устни, беше много удобен за наблюдение. Една статуя едва ли би била по-удобна за тази цел. Беше млад, вероятно между двадесет и осем и тридесетгодишен, висок, строен; лицето му привличаше погледа: то имаше много правилни, като на древен грък черти, съвсем правилен, класически нос, уста и брадичка на атинянин. Рядко ще срещнеш лице на англичанин толкова близко до античните образци. Не беше чудно, че му правеше впечатление неправилността на моите черти, щом неговите бяха толкова хармонични. Очите му бяха големи, с кафяви ресници; над високото чело, бяло като слонова кост, небрежно се виеха руси коси.