Вече бях изпила чая си. Той доста ме подкрепи, както виното би подкрепило някой великан; чаят даде нова сила на отслабналите ми нерви, тъй че имах възможност твърдо да отговарям на проницателния млад съдник.
— Мистър Ривърс! — казах аз, обръщайки се към него и гледайки го по същия начин, както той гледаше мен: открито и без всякаква стеснителност. — Вие и вашите сестри ми направихте голяма услуга — най-голямата, която човек може да окаже на ближния си; със своето великодушно гостоприемство вие спасихте живота ми. Това ви дава неограничено право да очаквате от мен благодарност, както и известна откровеност. Ще ви разкажа историята на скитницата, която приютихте, доколкото е възможно да сторя това, без да увредя на собственото си душевно спокойствие — имам пред вид моралната си и физическа безопасност, а също и безопасността на другите.
Аз съм сираче, дъщеря на свещеник. Не помня родителите си. Издържаше ме една моя роднина и получих образованието си в благотворително заведение. Ще спомена дори училището, където прекарах шест години като ученичка и две години като учителка — това е Лоудският приют за сираци в Н-ското графство. Сигурно сте чували за него, мистър Ривърс. Ковчежник на това заведение е мистър Робърт Брокълхърст, свещеник.
— Чувал съм за мистър Брокълхърст и съм бил в това училище.
— Напуснах Лоуд преди около една година — реших да постъпя като гувернантка в частен дом. Получих хубаво място и бях щастлива. Бях принудена да напусна това място четири дни преди да дойда при вас. Причината за напускането си не мога и не бива да откривам: това би било безполезно, дори опасно и би прозвучало като измислица. С нищо не съм опетнена и съм също тъй чиста от всякаква вина, както който и да е от вас тримата. Но аз съм действително нещастна и ще бъда нещастна още дълго, защото катастрофата, която ме прогони от дома, превърнал се за мене в рай, е необикновена и ужасна. Решавайки да напусна, аз исках най-вече това да стане бързо и тайно. Ето защо трябваше да оставя всичко с изключение на един малък вързоп, който в бързината и душевния си смут забравих да си прибера от колата, която ме докара до Уиткрос. Затова се озовах в тази местност без пари и без вещи. Прекарах две нощи под открито небе и се скитах два дни, без да престъпя нито веднъж нечий праг; само два пъти през това време можах да похапна; и когато бях доведена от глада, изтощението и отчаянието до крайна изнемога, вие, мистър Ривърс, не позволихте да загина от глад край вашата врата и ме взехте под покрива си. Зная всичко, което вашите сестри направиха за мен, тъй като нито за миг не изгубих напълно съзнание през време на привидния си унес, и съм задължена също тъй много и на тях за сърдечното им, искрено и великодушно съчувствие, както и на вашето християнско милосърдие.
— Не я карай повече да говори, Сейнт Джон — каза Даяна, когато замълчах, — тя несъмнено все още не бива да се вълнува. Елате да седнете на дивана, мис Елиът.
Неволно трепнах плахо, като чух мнимото си име — бях съвсем забравила за него. Мистър Ривърс, от чието внимание нищо, изглежда, не можеше да убегне, веднага забеляза това.
— Вие казахте, че името ви е Джейн Елиът, нали? — попита той.
— Да, това е името, с което смятам за нужно да се назовавам сега; но то не е истинското ми име и когато го чуя, звучи за мен непривично.
— Няма ли да кажете истинското си име?
— Не. Боя се повече от всичко на света, че тайната ми ще бъде разкрита, и избягвам всякакви обяснения, които могат да доведат от това.
— Без съмнение вие сте напълно права — каза Даяна. — А сега, братко, остави я малко да си почине.
Обаче след кратък размисъл Сейнт Джон пак невъзмутимо и с присъщата си прозорливост продължи въпросите си:
— Сигурно не ви се иска да се ползувате дълго от нашето гостоприемство. Виждам, стремите се колкото може по-скоро да се избавите от грижите на моите сестри и главно — от моето милосърдие. (Прекрасно разбирам разликата и не се обиждам — вие сте права.) Искате да бъдете независима, нали?
— Да, вече споменах за това. Посочете ми работа или място, където да потърся работа; това е всичко, за което ви моля сега. След това мога да ви напусна, ако ще да отида дори в най-бедната хижа, но дотогава ми позволете да остана тук: страхувам се да не изпитам отново ужасите на безприютното скитничество.
— Разбира се, че ще останете тук — рече Даяна, като сложи бялата си ръка на главата ми.
— Ще останете — повтори Мери с непресторена искреност, която, изглежда, й бе присъща.