Що се отнася до Сейнт Джон, въпреки интимността, възникнала толкова бързо и естествено между мен и сестрите му, той продължаваше да се държи настрана. Една от причините за тази отчужденост беше, че сравнително рядко се задържаше в къщи; както изглежда, посвещаваше значителна част от времето си за болни и бедни свои енориаши, чиито домове бяха пръснати далеч един от друг.
Сякаш лошото време не можеше да попречи на неговите пасторски обиколки. И в дъжд, и в хубаво време той след сутрешните си занимания вземаше шапката си и съпроводен от Карло, стария пойнтър на баща му, отиваше да изпълнява своята мисия на любов или дълг към ближния — не зная точно как я определяше той. Понякога, когато времето беше много лошо, сестрите му се опитваха да го възпрат. Тогава той казваше, усмихвайки се със странната си, по-скоро тържествена, отколкото весела усмивка:
— Ако вятърът или дъждът са способни да ми попречат да изпълня тази тъй лека задача, мога ли да се смятам готов за целта, която съм си поставил?
Даяна и Мери обикновено отговаряха на това с въздишки и потъваха в тъжен размисъл.
Но освен честите отсъствия на Сейнт Джон съществуваше още едно препятствие по пътя на дружбата с него: у него имаше някаква сдържаност, затвореност, замисленост. Макар ревностно да изпълняваше пасторските си задължения и да бе безупречен в живота и навиците си, той все пак, изглежда, не се радваше на онзи душевен покой, онова вътрешно задоволство, които са награда за истинския християнин и дейния филантроп. Често вечер, седейки на своето отрупано с книжа писалище до прозореца, Сейнт Джон откъсваше поглед от книгата или оставяше перото настрана и подпрял брада на ръката си, потъваше в някакви неизвестни мисли: но беше ясно, чете го смущават и безпокоят, тъй като в очите му сегиз-тогиз засияваше особен блясък и зениците му се разширяваха.
При това считам, че природата не бе за него такъв безкраен източник на радости, каквато беше за неговите сестри. Веднъж, само веднъж го чух да казва колко силно чувствува суровата прелест на хълмовете и че още от детството си е привързан към потъмнелия покрив и обраслите с бръшлян стени на родната си къща; обаче в думите и в тона му имаше нещо по-скоро печално, отколкото радостно. Изглежда, той никога не би бродил сред пустошта само заради царящата там тишина, само за да се възхищава на нейната тиха прелест.
Тъй като Сейнт Джон беше необщителен, аз не можах веднага да преценя ума му. За пръв път си създадох вярна представа за редките качества на този ум, когато чух една от проповедите на Сейнт Джон в мортънската черква, където служеше. Как ми се иска да опиша тази проповед, но такава задача не е по силите ми. Дори не мога точно да предам въздействието й върху мен.
Той започна спокойно и начинът на изложение и тембърът на гласа му останаха такива до края. Но искрен, макар и сдържан ентусиазъм скоро зазвуча и в чудесната дикция, и в изразителния му език. Той прерасна Е някаква сгъстена, сдържана, съсредоточена сила, която ораторът изкусно направляваше. Сърцето оставаше развълнувано, умът — поразен от неговата ораторска мощ, но тя не размекваше слушателя. В думите на проповедника имаше странна горчивина и напълно липсваше утешителна кротост; той често правеше сериозни намеци за принципите на калвинизма — избраност, предопределение, обреченост — и всеки път това звучеше като присъда на съдбата. Когато Сейнт Джон млъкна, вместо да се почувствувам по-бодра, по-просветлена, изпитах неизразима печал, тъй като ми се стори (не зная какво са изпитали другите), че красноречието му блика от някакви отровени с горест дълбини, където кипят поривите на неудовлетворени желания и неспокойни стремежи. Бях уверена, че Сейнт Джон Ривърс, въпреки чистия си живот, своята добросъвестност и пасторското си усърдие, още не е постигнал онзи благодатен душевен мир, който надхвърля границите на човешкия ум; беше го постигнал не повече от мен с моята стаена, гнетяща сърцето ми мъка по моя разбит кумир и изгубен рай, мъката, за която напоследък избягвах да говоря, но която ме държеше в плен и жестоко ме терзаеше.
Междувременно измина един месец. Даяна и Мери трябваше скоро да напуснат Муърхаус и да се върнат към съвсем друга обстановка, към друг живот, който ги очакваше в един от големите градове на Южна Англия; и двете бяха там гувернантки в богати и знатни семейства, където на тях гледаха отвисоко, като на подчинени, където никой не знаеше и не се стремеше да открие вродените им големи достойнства, където ценяха само придобитите от тях професионални качества по същия начин, както се цени изкуството на готвача или вкусът на камериерката. Мистър Сейнт Джон досега нито веднъж не бе говорил за мястото, което бе обещал да ми намери; обаче ми беше съвсем необходимо да започна някаква работа. Една сутрин, като останах за няколко минути насаме с него във всекидневната, реших до се приближа до прозоречната ниша, превърната с поставените там бюро, маса и стол в негов кабинет, и да го запитам за това, но се чудех как да започна — нали винаги е трудно да разбиеш леда, който покрива като броня хората от типа на Сейнт Джон; той обаче ми спести това затруднение, като заговори пръв.