Когато се приближих, Сейнт Джон вдигна към мен очи.
— Искате нещо да ме попитате ли? — рече той.
— Да, кажете, не научихте ли за някаква подходяща за мен работа.
— Намерих или по-право измислих нещо за вас още преди три седмици; но тъй като вие бяхте тук, както изглежда, и полезна, и щастлива, а сестрите ми очевидно се привързаха към вас и изпитват голямо удоволствие от вашата компания, реших да не нарушавам всичко това до момента, когато те ще трябва да напуснат Марш Енд, след което ще се наложи и вие да си заминете.
— Нали те тръгват след три дни? — запитах аз.
— Да; когато заминат, ще се върна в дома си в Мортън, Хана ще дойде с мен и този стар дом ще бъде затворен.
Очаквах той да продължи този разговор, но мислите му, изглежда, взеха друга насока; познах по очите му, че вече се е отвлякъл и от мен, и от въпроса за моята работа. Трябваше да го върна към темата, която по необходимост така живо и силно ме интересуваше.
— Какво място имате пред вид за мен, мистър Ривърс? Надявам се, че това забавяне с три седмици не ще ми попречи да го получа.
— О, не; само от мен зависи да ви настаня на това място, а от вас — да се съгласите.
Той отново замълча, сякаш не му се искаше да продължи. Обзе ме нетърпение; едно-две неспокойни движения и настойчивият ми поглед, устремен към него, му дадоха да разбере не по-лошо, отколкото с думи какво очаквам от него.
— Не бива толкова да бързате — рече Сейнт Джон. — Длъжен съм да ви кажа откровено, че не мога да ви предложа нищо особено примамливо и изгодно. Затова, преди да обясня за какво се касае, ще ви помоля да си спомните недвусмисленото ми предупреждение: дори да успея да ви помогна, то ще бъде нещо като помощта, която би оказал един слепец на един сакат. Аз съм беден; когато изплатя дълговете на баща си, ще ми остане в наследство само това старо имение с кривите ели зад него и парчето земя с тисове и самодивски чемшири отпред. Аз съм неизвестен. Наистина Ривърсовци са стар род, но понастоящем от тримата останали живи негови представители двама си изкарват прехраната, служейки у чужди хора, а третият смята, че ще остане чужденец за родната си страна — не само приживе, а и след смъртта си. И все пак той мисли жребия си щастлив и очаква с нетърпение деня, когато кръстът на раздялата с всичко земно ще бъде сложен на плещите му, когато главата на войнствуващата черква, чийто нищожен член е той, ще му каже: „Стани и ме последвай!“
Сейнт Джон произнесе тези думи с тона на своите проповеди — със сдържан, дълбок глас; лицето му си остана бледо, а в очите му гореше познатият трескав пламък. Той продължи:
— Тъй като самият аз съм неизвестен и беден, не мога да ви предложа друго освен тиха и скромна работа. Може би вие дори ще я намерите за унизителна за себе си, тъй като сега виждам, че сте свикнали с онова, което светът нарича изтънченост: вашите вкусове се стремят към възвишеното и досега сте се движили в общество на образовани хора. Но аз смятам че работата за доброто на хората не може да бъде унизителна. Твърдя, че колкото по-безплодна и неблагодарна е почвата, която християнинът трябва да разоре, колкото по-оскъдни са плодовете на неговия труд, толкова по-голяма чест му прави това. В този случай неговата работа е работа на пионер, а първите пионери на словото божие са били апостолите, начело със самия спасител — Христос.
— Е — казах аз, когато той отново млъкна, — продължавайте.
Преди да продължи, Сейнт Джон ме погледна; навярно той, без да бърза, четеше това, което бе изписано на лицето ми, сякаш чертите ми бяха букви от страниците на някаква книга. Резултатът от своите наблюдения той отчасти изрази със следните думи:
— Мисля, че ще приемете мястото, което ви предлагам, и известно време ще се задържите на него, но не и до края на живота ви — това за вас е също тъй невъзможно, както за мен завинаги да се затворя в тесните рамки на селския свещеник, сред селската пустота; и вашата натура като моята има в себе си нещо, което се противи на всякакъв покой, макар у вас то да намира израз по друг начин.