Выбрать главу

— Обяснете ми, моля, по-подробно това — рекох аз, когато той пак замълча.

— Добре, ще научите каква скромна, обикновена и неблагодарна работа ви предлагам. Сега, когато баща ми почина и аз сам съм си господар, няма да остана дълго в Мортън. Ще го напусна сигурно след година; но докато съм там, ще отдавам всичките си сили в служба на паството си. Когато отидох преди две години в Мортън, в селото нямаше нито едно училище; бедните деца бяха лишени от всякаква възможност да получат образование. Аз отворих училище за момчетата, а сега се готвя да отворя и друго — за момичетата. За тази цел съм наел една къща с пристройка от две стаи към нея — за учителката. Тя ще получава тридесет лири годишно; квартирата й е вече мебелирана — наистина много скромно, но с всичко необходимо; това ние дължим на любезността на една дама, мис Оливър, единствената дъщеря на единствения богат човек в моята енория — мистър Оливър, собственикът на фабриката за игли и чугунолеярната, разположени в същата долина. Тази дама възнамерява също така да заплаща обучението и облеклото на едно сираче, взето от някой приют, при условие, че то помага на учителката във всекидневната й работа в къщи и в училището, тъй като тя не би могла да се справя сама. Искате ли да бъдете тази учителка?

Той зададе този въпрос някак припряно: изглежда, очакваше, че аз с негодуване или в най-добрия случай с презрение ще отхвърля предложението му. Като не познаваше съвсем добре чувствата и мислите ми, макар че се досещаше донякъде за тях, Сейнт Джон не беше уверен как ще се отнеса към всичко това. Наистина мястото бе скромно, ала ми даваше сигурен подслон, от какъвто имах толкова голяма нужда; работата изглеждаше трудна в сравнение с тази на гувернантка в богат дом, но ми осигуряваше независимост; а страхът да не изпадна в зависимост от чужди хора гореше душата ми като нажежено желязо; в тази работа нямаше нищо позорно, недостойно, морално унизително. И аз се реших.

— Благодаря ви за вашето предложение, мистър Ривърс; с радост го приемам.

— Но разбрахте ли ме напълно? — попита той. — Става дума за селско училище; вашите ученички ще бъдат само бедни момичета — дъщери на ратаи, в най-добрия случай дъщери на фермери. Плетене, шиене, четене, писане и смятане — това е всичко, на което ще трябва да ги учите. Можете ли да приложите в такъв случай познанията си? Ще бъдат ли задоволени при такава дейност вашият ум, душа, вашите вкусове?

— Познанията си ще запазя, докато ми потрябват.

— Значи, си давате сметка с какво се залавяте?

— Разбира се.

Тук той се усмихна, но в усмивката му нямаше нито горчивина, нито тъга; тя изразяваше радост и дълбоко удовлетворение.

— Кога ще започнете работа?

— Ще се преместя в новата си квартира утре и ако желаете, ще започна занятия идната седмица.

— Отлично; така да бъде.

Сейнт Джон стана и се заразхожда из стаята. После се спря и отново ме погледна. Той поклати глава.

— От какво сте недоволен, мистър Ривърс? — попитах аз.

— Не ще останете дълго в Мортън, сигурен съм.

— Защо? Какво ви дава основание да мислите така?

— Прочетох го във вашите очи; те не са от тези, които говорят за склонност към тих, еднообразен живот.

— Аз нямам амбиции.

Той трепна при думата „амбиции“.

— Какво ви наведе на мисълта за амбиции? Кой според вас има амбиции? Зная, че притежавам тази слабост, но как се сетихте вие за нея?

— Говорех за себе си.

— Добре, но ако нямате амбиции, поне сте… — Той замълча.

— Каква съм?

— Исках да кажа „буйна натура“; но вие бихте могли да изтълкувате този израз неправилно и да се обидите. Човешката привързаност и симпатии имат за вас огромно значение. Уверен съм, че няма дълго да бъдете в състояние да прекарвате свободното си време в самота, а работното — в монотонни занимания, без всякакъв стимул, също като мен — прибави той разпалено; — не бих могъл да живея дълго като погребан сред тези хълмове и тресавища; моята природа, дадена ми от бога, се бунтува; тук моите способности, дарени ми от всевишния, се похабяват без полза. Виждате сега как си противореча. Аз, който току-що проповядвах необходимостта да бъдем доволни от скромния си труд и доказвах, че дори секачът и водоносецът могат с труда си да служат достойно на бога, аз, божият служител, съм разяждан от безпокойство. Но трябва тъй или иначе да примиряваме природните си наклонности с принципите си!