Вечер. Пуснах сирачето, което ми прислужваше, да си върви, като му заплатих за труда с един портокал. Седя сама край огнището. Тази сутрин се откри селското училище. Аз имам двадесет ученички. Но само три от тях могат да четат н нито една — да пише и да смята. Няколко момичета знаят да плетат и някои — криво-ляво — да шият. Те говорят на местния диалект. Засега трудно се разбираме помежду си. Някои от тях са невъзпитани, груби, необуздани и невежи; други са будни, имат желание да учат и са много приятни деца. Не трябва да забравям, че тези селянчета с прости дрехи са също същества от плът и кръв, както децата на най-знатни семейства, и че зачатъците на природно съвършенство, финес, ум и доброта живеят и в техните сърца, както в сърцата на децата на благородниците. Мой дълг е да развия тези зачатъци; разбира се, изпълнението на тази задача ще ми доставя известно удоволствие. Аз и без това не чакам особени радости от бъдещия си живот, но ако се приспособя към него и работя напрегнато, все ще живея някак си, макар и ден за ден.
Бях ли весела, спокойна и доволна през днешните утринни и следобедни часове, които прекарах в съседната бедна, скромна класна стая? Ако не искам да се самозалъгвам, трябва да кажа „не“. Чувствувах се много нещастна. Чувствувах се — каква глупачка съм била — унизена. Страхувах се, че съм извършила стъпка, която няма да ме издигне по обществената стълба, а ще ме свали по-ниско. Изпаднах малодушно в ужас от невежеството, бедността и грубостта — от всичко, което чувах и виждах около себе си. Обаче не бива да се порицавам и презирам твърде много за тези си чувства. Зная, че те не са добри — а това е вече голяма крачка напред; ще се помъча да ги превъзмогна.
Още утре се надявам поне отчасти да се справя с тях, а след няколко седмици може би ще успея съвсем да ги подтисна. След няколко месеца отвращението ми сигурно ще се смени със задоволство, когато видя успехи и по-добри качества у ученичките си.
Докато размишлявам така, нека си задам един въпрос: правилен избор ли направих? Нямаше ли да е по-добре да се поддам на изкушението, да се вслушам в гласа на страстта и отказала се от тежките усилия и борбата, да заспя сред цветя, впримчена в копринена мрежа, и да се събудя в Южна Франция в разкошна вила, където можех сега да живея като възлюблена на мистър Рочестър, опивайки се блажено от любовта му — защото той би ме обичал, о, да, горещо би ме обичал известно време. Нали той действително ме обичаше и никой друг не ще ме обикне така! Никога вече не ще се радвам на такова преклонение пред моето обаяние, младост и грация, защото никой друг не ще открие у мен тези качества. Той ме обичаше и се гордееше с мен — а освен него нито един друг мъж не ще изпитва към мене подобни чувства. Но къде ме отнесоха мислите ми и какво говоря аз, на какви чувства давам воля? „Кое е по-добре — питах се аз, — да бъдеш робиня на възлюбления си и да живееш сред мнимо блаженство някъде край Марсилия, да се наслаждаваш на кратките часове фалшиво щастие, а после да се заливаш в горчиви сълзи на разкаяние и срам или да бъдеш селска учителка, свободна и честита, в едно брулено от планинския вятър кътче в самото сърце на Англия?“
Да, сега чувствувам, че съм била права, като избрах дълга и закона и презрях, победих, безумието и съблазните на момента. Бог ми помогна да направя правилен избор. Благодаря му за мъдрото напътствие!
Когато вечерните ми размишления ме доведоха до този извод, аз станах, приближих се до вратата и се загледах в залеза на лятното слънце и в тихите поля пред къщурката ми, която беше на половин миля от селото. Птиците пееха последните си песни.
Бе нежен въздухът, росата бе като балсам…
Съзерцавайки природата, аз се смятах за щастлива и много се учудих, като забелязах, че плача. Защо? Затова, че съдбата ме бе разделила с моя господар — нали никога нямаше да го видя? Или затова, че се страхувах да не би отчаяната му скръб и гибелният му гняв, предизвикани от моето бягство, да го отклонят много далеч от правилния път — толкова далеч, щото връщането му назад да стане невъзможно? При тази мисъл аз отвърнах глава от прекрасното вечерно небе и самотната долина, в която бе разположен Мортън. Казвам самотна, защото в тази част на долината не се виждаше нито една постройка освен черквата и дома на свещеника, полускрити зад дърветата, и съвсем далеч — покривът на имението Вейл, в което живееше богатият мистър Оливър с дъщеря си. Закрих очи и облегнах глава на вратата; но скоро някакъв лек шум край вратичката на оградата, която отделяше малката ми градинка от околните ливади, ме накара да вдигна поглед. Пойнтърът на мистър Ривърс, старият Карло, буташе с носа си вратичката, а самият Сейнт Джон се бе облегнал на нея със скръстени ръце; веждите му бяха навъсени, строгият му, почти недоволен поглед беше устремен към мен. Аз го поканих да влезе.