— Не, нямам време; дойдох само за да ви донеса пакетчето, което сестрите ми оставиха за вас. Мисля, че в него има кутия с бои, моливи и хартия.
Отидох до оградата, за да взема пакетчето — това беше приятен дар. Стори ми се, че Сейнт Джон сурово се вглежда в лицето ми: на него без съмнение още ясно личаха следи от сълзи.
— Изглежда, работата ви през първия ден ви е изморила повече, отколкото сте предполагала? — рече той.
— О, не! Напротив, мисля, че лека-полека ще свикна съвсем с моите ученички.
— Може би вашето жилище… вашата къщурка, обстановката й… сигурно не са оправдали очакванията ви… Те наистина са доста скромни, но…
Аз го прекъснах:
— Къщичката ми е спретната и ме пази от лошото време; покъщнината ми е достатъчна и удобна. Всичко, което виждам наоколо, ме кара да изпитвам благодарност, а не печал. Не съм глупачка, нито капризна, та да съжалявам за отсъствието на килим, диван и сребърни прибори; при това преди пет седмици нямах нищо — бях отритната от всички, просякиня, скитница, а сега имам познати, покрив, работа. Учудвам се на божията доброта, на великодушието на моите приятели, на милостта на съдбата. Не роптая.
— Значи, самотата не ви гнети. Но нали тази къщурка е тъй неприветлива и пуста?
— Не съм имала още достатъчно време, за да се наслаждавам на покой, а още по-малко, за да се отегча от самотата си.
— Чудесно. Надявам се, че действително изпитвате удоволствието, за което говорите; във всеки случай здравият разум ще ви подскаже, че е още твърде рано да се поддавате на колебания и страхове като жената на Лот. Не зная, разбира се, какво сте напуснали, преди да дойдете при нас, но ви препоръчвам да се противопоставяте енергично на всяко изкушение и да не се обръщате назад; вървете твърдо по новия си път — макар и само няколко месеца.
— Така и смятам да постъпя — отвърнах аз.
Сейнт Джон продължи:
— Трудна задача е да сдържаш желанията си и да преодоляваш своите наклонности. Но че това е възможно, аз съм се убедил от собствен опит. Бог ни е дал известна власт над съдбата ни и когато нашите сили жадуват за дейност, която ни се отказва, когато нашата воля се стреми към път, който е затворен за нас, ние не бива да се предаваме на отчаянието, трябва само да потърсим друга храна за нашата душа, също тъй питателна, както забраненият плод, който тя жадува да вкуси, но може би по-чиста, и да прокараме за нашите стремления път, навярно по-трънлив, но също тъй прав и широк като онзи, който ни прегражда съдбата.
Преди една година самият аз бях много нещастен, струваше ми се, че ставайки пастор, съм направил грешка; еднообразните задължения страшно ме изморяваха. Страстно се стремях към деен живот, към вълнуващия труд на литературното поприще, към съдбата на художника, на писателя, на оратора — на когото и да било, само не на свещеника. Да, под скромната свещеническа одежда в мен бие сърцето на политика, войника, търсача на слава, честолюбеца, властолюбеца. Казвах си: животът ми е тъй жалък, че трябва или да го променя, или да умра. Обаче след известен период на мрак и борба блесна светлина и се яви спасение. Затвореният ми живот внезапно се разгъна пред мен като безбрежна далечина, а дъхът ми чу зова на небето: да стана, да събера всички сили, да разперя криле и да литна високо. Бог ми възложи една мисия и за да я изпълня достойно ми бяха нужни умение и сила, мъжество и красноречие — най-добрите качества на войника, държавника и оратора, които трябва да притежава мисионерът.
Реших да стана мисионер. От този миг душевното ми състояние се промени, оковете се разкъсаха и всичките ми сили се освободиха; от предишната скованост остана само една тъпа болка, която може да излекува единствено времето. Наистина баща ми се противопостави на моето решение, но след смъртта му на пътя ми не остана нито едно сериозно препятствие; трябва да уредя някои работи, да си намеря заместник в Мортън, да унищожа или прекъсна известни отношения, породени от чувствени съблазни — последната схватка с човешката слабост, в която зная, че ще победя, защото се заклех да победя, — и ще напусна Европа на път за Изтока.
Сейнт Джон произнесе всичко това със своя особен, глух и същевременно патетичен глас; като млъкна, той погледна не мен, а залязващото слънце, което гледах и аз. И двамата стояхме с гръб към пътеката, която водеше през полята към вратичката, и не чухме стъпките по обраслата с трева пътека; единственият шум, който достигаше до нас, бе приспивният ромон на рекичката в долината и ние и двамата трепнахме, когато се разнесе един весел глас, галещ ухото като сребърно звънче: