— Добър вечер, мистър Ривърс! Добър вечер, стари Карло! Вашето куче по-лесно познава приятелите си, отколкото вие, сър; то наостри уши и завъртя опашка, когато бях още на края на полето, а вие продължавате да стоите с гръб към мен.
Това беше вярно. Макар че, като чу този звънлив глас, мистър Ривърс трепна, сякаш мълния проряза някой облак над главата му, той продължаваше да стои в същата поза, в която го бе заварила говорещата — облегнал ръце па вратичката и извърнал лице към запад. Най-после той бавно се обърна. Стори ми се, чедо него се е появило някакво видение. На една-две крачки от него стоеше момиче със снежнобяла дреха, младо, грациозно, малко пълничко, но все пак нежно: отначало то се наведе да помилва Карло, сетне вдигна глава, отметна дългия си воал и пред нас разцъфна лице със съвършена красота. Изразът „съвършена красота“ е силен, обаче аз не се отричам от него: никога досега умереният климат на Албион не бе създавал по-хармонични черти; влажните му ветрове и облачната му роса не бяха галили такова лице — по-свежо от цветовете на розата и лилията. Всичко у това момиче беше очарователно, без какъвто и да е недостатък. То имаше правилни, фини черти на лицето; форма и окраска на очите, която виждаме само по картините — големи, тъмни, изразителни; дълги гъсти ресници, които придаваха на очите меко очарование; тънко изписани вежди, които засилваха прелестта на лицето; бяло гладко чело, от което лъхаше покой и което смекчаваше живата игра на багрите; овални бузи, свежи и гладки; алени, сочни, възхитителни устни; идеално равни, блестящи зъби; малка брадичка с трапчинка; разкошни гъсти коси — с една дума, притежаваше всичките елементи, които, съединени, създават въплъщение на идеална красота. Гледах удивена прекрасното създание — възхищавах му се от все сърце. Природата несъмнено я бе създала в особено настроение и забравила обичайното си скъперничество на мащеха, бе дарила щедро тази своя любимка.
„Какво е отношението на Сейнт Джон към този земен ангел?“ — непринудено се запитах аз, когато видях, че свещеникът се обърна и я загледа, и също тъй непринудено потърсих отговора в изражението на лицето му. Но той вече беше отвърнал поглед от дивната красавица и се бе загледал в една китка скромни маргаритки, които растяха край вратичката.
— Чудесна вечер, но е доста късно да се разхождате сама навън — каза той, мачкайки с крак белоснежните главички на сведените надолу цветчета.
— Днес следобед се върнах от С… (тя спомена името на един голям град на около двадесет мили оттук). Татко ми каза, че сте отворили училище и че е пристигнала новата учителка; затова аз след чая грабнах шапката си и дотичах да се запозная с нея. Това ли е тя? — И момичето ме посочи.
— Да — рече Сейнт Джон.
— Как мислите, ще обикнете ли Мортън? — обърна се тя към мен с простота и наивност, които макар детински, бяха пленителни.
— Надявам се да го обикна. Имам много основания да вярвам в това.
— Ученичките ви внимават ли в клас?
— Разбира се.
— А харесва ли ви вашата къщичка?
— Много.
— Добре ли съм я подредила?
— Много добре.
— Добър избор ли съм направила с момичето, което ви прислужва — Алис Уд?
— Много добър. То е будно и сръчно.
„Значи, това — сетих се аз — е мис Оливър, наследницата, надарена от щастието също тъй щедро, както и от природата. Наистина се е родила под щастлива звезда!“
— Ще идвам от време на време при вас да ви помагам при занятията — добави тя. — За мен ще бъде развлечение да ви посещавам, а аз обичам развлеченията. Мистър Ривърс, да знаете колко весело прекарах в С…! Нощес или по-право тази сутрин танцувах до два часа. Там заради бунтовете е разквартируван Н-ският полк, а офицерите от този полк са най-приятните хора, които познавам. Просто да не поглеждаш след това нашите точилари и търговци на ножици — нима това са младежи?
Стори ми се, че за момент долната устна на мистър Сейнт Джон увисна, а горната леко се изкриви, докато момичето му говореше това. Той откъсна очи от маргаритките и погледна мис Оливър. Това беше сериозен, изпитателен, многозначителен поглед. Тя отново му отговори със смях и как отиваше този смях на младостта й, на розовите й бузи с трапчинки, на блестящите й очи!
Докато Сейнт Джон стоеше безмълвен и строг, мис Оливър отново замилва Карло.
— Бедният Карло ме обича — каза тя. — Той не е мрачен и не страни от приятелите си; ако можеше да говори, нямаше да пази такова мълчание.