Выбрать главу

Когато мис Оливър, галейки кучето по главата, се наведе с естествена грация пред младия му, но суров господар, аз видях как пламна лицето на Сейнт Джон. Видях как в мрачните очи на пастора се появи внезапно блясък и как те засвяткаха от неудържимо вълнение. И в този миг, той, възбуден и почервенял, ми се стори почти толкова красив, колкото и тя. Гърдите му бурно се повдигнаха, сякаш пламенното му сърце, отегчено от деспотичната власт на разума, се бе разширило и искаше да излезе на свобода. Но Сейнт Джон го укроти по същия начин, както смелият конник укротява пръхтящия си буен кон. Той не отговори на нежните намеци, които му се правеха, нито с думи, нито с движения.

— Татко казва, че вие напоследък никак не се отбивате у нас — продължи мис Оливър, като го погледна. — Съвсем забравихте нашето имение. Тази вечер е сам и не се чувствува съвсем добре; ще дойдете ли с мен да го видите?

— Не е удобно да безпокоя по това време мистър Оливър — отговори Сейнт Джон.

— Защо да не е удобно? Аз пък ви казвам, че е удобно. В това време татко има най-голяма нужда от компания. Работата му във фабриката приключва и той няма с какво да се занимава. Да вървим, мистър Ривърс. Защо сте толкова стеснителен, толкова затворен? — Тя се помъчи да запълни с думи пропастта, издълбана от неговото мълчание.

— Ах, съвсем забравих! — възкликна мис Оливър, като поклати прелестната си къдрава главица, сякаш се сърдеше на себе си. — Аз съм толкова лекомислена и разсеяна! Простете ми. Забравих, че имате сериозни основания да не искате да бъбрите с мен. Нали Даяна и Мери ви напуснаха, Муърхаус е затворен и вие сте тъй самотен! Наистина жал ми е за вас. Хайде, елате да видите татко.

— Не сега, мис Розамънд, не сега.

Мистър Сейнт Джон каза това почти машинално; той единствен знаеше какви усилия му струва този отказ.

— Е, щом сте толкова упорит, аз си отивам; не смея да остана повече тук: вече пада росата. Лека нощ!

Тя му подаде ръка. Мистър Сейнт Джон едва я докосна.

— Лека нощ! — повтори той като ехо с тих и глух глас. Мис Оливър си тръгна, но само след миг се върна.

— Да не сте болен? — попита тя.

Въпросът беше съвсем уместен: лицето на Сейнт Джон бе станало по-бяло от дрехите й.

— Напълно съм здрав — отвърна той и с поклон се отдалечи. Мис Оливър се упъти в една посока, той — в друга. Тя два пъти се обърна да го погледне, преди да се загуби като фея сред полята, а Сейнт Джон се отдалечаваше с твърди крачки и нито веднъж не се обърна.

Тази картина на чужди страдания и вътрешна борба отвлече мислите ми от собствения ми печален размисъл. Не случайно Даяна Ривърс бе казала за брат си: „Той е неумолим като смъртта.“ И не бе преувеличила.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Продължих да преподавам в селското училище с всичкото усърдие и добросъвестност, на които бях способна. Отначало това беше наистина тежък труд за мен. Трябваше да мине известен период, изпълнен с упорита работа, преди да се науча да разбирам ученичките си и техните характери. Много невежи, със съвсем неразвити способности, те на пръв поглед ми се сториха безнадеждно тъпи, при това всички, но скоро установих, че съм се заблуждавала. Те се различаваха една от друга също както и образованите хора и когато се опознахме по-добре, тази разлика бързо почна да изпъква все по-ярко. След като изчезна странното впечатление, което им правех със своя език, със своите изисквания и похвати, някои от тези невъзприемчиви, тъпи селянчета се превърнаха в умни момичета. Много от тях излязоха услужливи и обичливи; намерих сред тях и немалко момичета, които се отличаваха с вродена вежливост и чувство за собствено достойнство, а също и с чудесни способности, които будеха у мен и интерес, и възхищение. Скоро те вече вършеха с удоволствие и добре работата си, ходеха чисти, редовно си учеха уроците, усвояваха скромни и прилични маниери. В някои случаи бързината на успехите им беше изумителна и аз искрено се гордеех със своите ученички; към някои от по-добрите се привързах, а и те се привързаха към мен. Сред моите възпитанички имаше няколко дъщери на фермери — цели жени; те знаеха да четат, пишат и шият и тях обучавах по основи на граматиката, география, история, както и на по-сложно ръкоделие. Между тях имаше прекрасни натури, момичета, жадуващи за знания и склонни към усъвършенствуване, и аз прекарвах много приятни вечери на гости у тях. Родителите им обикновено ме отрупваха с внимание. Доставяше ми удоволствие да приемам милото им гостоприемство и да отговарям на него с уважение, с което те, изглежда, не бяха свикнали; това им харесваше и им беше от полза, тъй като ги издигаше в собствените им очи и ги караше да се стремят да заслужат подобно отношение.