Чувствувах, че местните жители започват да ме обичат. Когато излизах от къщи, навсякъде ме посрещаха със сърдечни приветствия и дружески усмивки. Да живееш сред всеобщо уважение, макар и уважение на обикновени труженици, е все едно да „седиш на слънце в ясен, тих ден“ — чисти, искрени чувства разцъфват под лъчите на това слънце. В тези дни сърцето ми много по-често биваше изпълнено с благодарност, отколкото с униние. И все пак, читателю, ще призная, че в разгара на това спокойно, полезно съществуване, след деня, прекаран в усърдни занятия с моите ученички, и вечерта, посветена на рисуване или четене в приятна самота, аз обикновено сънувах нощем страшни сънища; ясни, тревожни, изпълнени с мечти, вълнуващи, бурни — сънища, в които сред необичайни случки и приключения, сред романтични перипетии и опасности аз непрекъснато срещах мистър Рочестър и всеки път в някакъв вълнуващ момент; и тогава силата на неговите обятия, звукът на неговия глас, погледът на неговите очи, докосването на неговите ръце и бузи, любовта ми към него и неговата любов към мен, както и надеждата да прекарам целия си живот с него възкръсваха у мен с цялата си първоначална сила и плам. След това се събуждах. Тогава си спомнях къде и в какво положение се намирам, ставах от леглото си без завеси развълнувана и трепереща и само тихата тъмна нощ беше свидетелка на моите пристъпи на отчаяние и изблици на скръб. А на утрото точно в девет часа почвах занятия в училището — спокойна, сдържана, готова за всекидневния труд.
Розамънд Оливър изпълни обещанието си да ме навестява. Това ставаше обикновено по време на сутрешните й разходки с кон. Младото момиче се приближаваше в галоп до вратите на училището, яхнало своето пони и съпроводено от свой прислужник, също на кон. Трудно е да си представиш по-пленителна картина от тази красива ездачка с пурпурен костюм и жокейска шапка от черно кадифе, под която дългите й грациозни къдрици докосваха нежно бузите й и се развяваха по раменете й; облечена така, тя влизаше в скромното селско училище и с леки стъпки минаваше между редиците на смаяните селски деца. Обикновено идваше в часа на мистър Ривърс по катехизис. Предполагам, че погледът на прекрасната посетителка е пронизвал сърцето на младия пастор. Някакъв инстинкт сякаш предупреждаваше Сейнт Джон, че тя ще влезе и ако тя се появеше на вратата дори когато той гледаше в друга посока, бузите му пламваха и неговите като че ли изваяни от мрамор черти макар да запазваха строгостта си, чувствително се изменяха; въпреки привидното си спокойствие те таяха в себе си някакво подтиснато вълнение, по-красноречиво от каквито и да било буйни движения и пламенни погледи.
Розамънд, разбира се, знаеше властта си над него, а той не беше в състояние да скрива от нея чувствата си. Въпреки неговия християнски стоицизъм достатъчно беше тя да го заговори, да му се усмихне приветливо, весело и нежно и ръката му започваше да трепери, а очите да пламтят. Той сякаш казваше с печалния си и решителен поглед онова, което не произнасяше неговата уста: „Обичам ви и зная, че ме предпочитате пред другите. Не страхът, че мога да получа отказ, ме кара да мълча. Ако ви предложа сърцето си, вие сигурно ще го приемете. Но това сърце вече е положено върху свещения олтар; около него вече е издигната кладата. Скоро от тази жертва ще остане само пепел.“
Тогава тя издуваше устни като обидено дете; сянка на замисленост помрачаваше лъчезарната й веселост; Розамънд бързо дръпваше ръката си от неговата и отвръщаше поглед засегната, макар и не за дълго, от това лице на герой и на мъченик. Сейнт Джон без съмнение би дал всичко, за да се втурне след нея, да я извика, да я спре, когато тя го напускаше по такъв начин; но заради нея тс й не искаше да жертвува нито една от перспективите за вечното си спасение и не би отстъпил заради любовта й нито една от своите надежди за истинско вечно блаженство. Освен това, предавайки се само на тази своя страст, тон не би могъл да удовлетвори и многостранната си природа — природа на скиталец, ентусиаст, поет и свещеник. Той не можеше, не искаше да се отрече от бурния си път на мисионер заради уюта и тишината на имението Вейл. Научих всичко това от самия Сейнт Джон, когато веднъж успях да го въвлека въпреки неговата сдържаност в откровен разговор.
Мис Оливър почна да ме удостоява с чести посещения в скромното ми жилище и аз напълно опознах нейния характер, в който нямаше нищо прикрито и фалшиво: тя беше кокетна, но не безсърдечна; придирчива, но не прекалено самолюбива; разглезена, но не съвсем капризна; избухлива, но добродушна суетна (какво да прави, когато всеки поглед в огледалото й доказваше разцвета на нейното очарование), но не високомерна; щедра, но не се хвалеше със своето богатство; естествена и достатъчно интелигентна; весела, жива и безгрижна. Накратко, тя беше прелестна дори за такава безучастна наблюдателка от нейния пол като мен. Ала у нея нямаше нищо, което да буди дълбок интерес или да прави силно впечатление. Тя беше същество съвсем от друг характер в сравнение например със сестрите на Сейнт Джон. Въпреки това тя ми харесваше почти толкова, колкото възпитаничката ми Адел, макар че към детето, което напътствуваме и възпитаваме, изпитваме по-интимна привързаност, отколкото към една не по-малко привлекателна позната нам личност.