— Да, прилича! — промърмори той. — Очите прекрасно са доловени. Те се усмихват. Цветът, светлината и изражението са предадени чудесно.
— Искате ли да имате такъв портрет, или той ще ви тревожи? Кажете ми. Когато бъдете в Мадагаскар, на нос Добра Надежда или в Индия, ще ви бъде ли приятно да го имате при себе си, или той ще предизвиква спомени, конто само ще ви вълнуват и разстройват?
При тези мои думи Сейнт Джон бързо вдигна очи; в погледа му имаше нерешителност и смущение; сетне отново заразглежда портрета.
— Не отричам, че бих желал да го имам; друг е въпросът дали това ще бъде уместно и благоразумно.
Откак се убедих, че Розамънд действително го предпочита и че баща й несъмнено не би се противопоставил на техния брак, аз, която не бях фанатичка като Сейнт Джон, почувствувах силно желание да съдействувам за този брак. Струваше ми се, че ако в ръцете му премине състоянието на мистър Оливър, той би могъл с помощта па тези пари да направи не по-малко добрини, отколкото ако стане мисионер и обрече гения си на гибел, а силите си на изтощение под лъчите на тропическото слънце. Затова казах без колебание:
— Доколкото мога да преценя, най-благоразумното и далновидно нещо, което можете да направите, е да завладеете веднага модела.
Сейнт Джон седна, сложи портрета на масата пред себе си и подпрял с две ръце глава, с любов се вгледа в него. Забелязах, че не се сърди па моята дързост и не е неприятно изненадан от нея. Нещо повече, открих, че да беседваш с него толкова откровено и така свободно на темата, която той дори не смяташе за възможно да засяга, по-скоро му се харесва и дори му доставя неочаквано облекчение. Затворените хора нерядко се нуждаят повече от откровен разговор за техните чувства и скърби, отколкото общителните. И най-суровият стоик е преди всичко човек и да се „впуснеш“ дръзко и изпълнен с добри чувства в „безмълвното море“ на неговата душа, значи често пъти да му направиш най-голяма услуга.
— Вие й харесвате, убедена съм в това — казах аз, застанала зад стола му, — а баща й ви уважава. При това Розамънд е прекрасно момиче, макар и малко лекомислено; но пък у вас има сериозност за двама. Трябва да се ожените за нея.
— Нима тя действително ме харесва? — попита той.
— Разбира се; повече от който и да е друг. Говори все за вас; това е най-увлекателната тема за нея, тема, която никога не й омръзва.
— Много ми е драго да чуя това — рече Сейнт Джон, — много; продължавайте в същия дух още четвърт час — и той най-сериозно извади часовника си и го сложи на масата, за да следи времето.
— Но какъв смисъл има да продължавам — попитах аз, — когато вие навярно вече готвите стоманен контраудар или ковете нова верига за своето сърце?
— Не си въобразявайте такива ужасни неща. Представете си, че аз крея и отстъпвам под напора на нежните си чувства — както е всъщност; земната любов се надига в душата ми като избликнал нов извор и залива със сладостни вълни полята, които тъй усърдно и с такъв труд съм обработвал и тъй старателно засявал със семената на добрите намерения и себеотрицанието. Сега те са залени от потоци нектар, младите кълнове гинат — сладостната отрова ги разяжда и ето — аз се виждам седнал на една табуретка в гостната на имението Вейл до краката на моята съпруга Розамънд Оливър; тя разговаря с мен с нежния си глас: гледа ме със същите тези очи, които вашата изкусна ръка така вярно е изобразила, усмихва ми се със същите тези коралови устни. Тя е моя и аз съм неин, този живот и този преходен свят ме задоволяват. Тихо! Мълчете! Сърцето ми е пълно с възторг, чувствата ми са омагьосани; дайте възможност тези сладостни минути да протекат в покой.
Аз изпълних молбата му; минутите тачеха. Стоях мълчаливо и слушах сподавеното му и ускорено дишане. Така в безмълвие мина четвърт час; мистър Ривърс прибра часовника, остави портрета, стана и се приближи до огнището.
— И тъй — каза той, — тези кратки минути бяха посветени на илюзии и мечти. Главата ми почиваше върху гърдите на съблазънта, аз доброволно надянах на врата си нейния хомот от цветя и вкусих от нейната чаша. Но разбрах, че ложето ми е от коприва, че в цветята има усойница, че виното е горчиво, че обещанията на моя изкусител са лъжливи, а съветите му — измамни. Виждам и зная всичко това.
Аз го погледнах учудено.
— Странно — продължи той, — макар да обичам Розамънд Оливър безумно, с всичката сила на първата любов, макар девойката да е изключително красива, грациозна и очарователна, аз в същото време изпитвам твърда, истинска увереност, че тя няма да бъде за мен добра съпруга, че тя не е онзи другар в живота, който ми трябва, че ще разбера това година след нашата сватба и след дванадесет блажени месеца ще последват съжаления за цял живот. Зная това.