— Какво има? — попитах аз.
— Абсолютно нищо — беше отговорът и аз видях как, като сложи листа на MHGTOTO, мистър Ривърс бързо откъсна от него тясна ивица. Тя изчезна в ръкавицата му. Като ми кимна бързо и рече „довиждане“, той изчезна от погледа ми.
— Ама и тоя си го бива! — възкликнах аз, употребявайки един местен израз.
Внимателно разгледах хартията, но не забелязах нищо на нея освен няколко тъмни петна боя, там, където бях опитвала пастелите си. Помислих над тази загадка, но тъй като не бях в състояние да я разреша и тъй като смятах, че тя не може да има за мен особено значение, изхвърлих я от главата си и скоро я забравих.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато мистър Сейнт Джон си тръгна, тъкмо бе започнало да вали сняг; виелицата продължи цялата нощ и целия следващ ден; привечер долината бе вече покрита с дълбок сняг и стана почти непроходима. Спуснах щорите, сложих една рогозка на прага, за да не навява в стаята ми, разръчках огъня в огнището и след като стоях близо час край него, вслушвайки се в глухия вой на бурята, запалих свещ, взех от полицата „Мармиън“ и зачетох:
Залязва слънцето над Норхамския замък, тече широк красивият Туид, самотни планините се възправят… И кулите, издялани от камък, стените над назъбения рид, лъчите позлатяват…
Скоро музиката на стиха ме накара да забравя за бурята.
Изведнъж чух някакъв шум. „Сигурно вятърът блъска вратата“ — реших аз. Но не — това беше Сейнт Джон Ривърс, който, като вдигна резето, се появи сред свирещия в мрака леден вихър и застана пред мен; наметалото, което покриваше високата му фигура, беше бяло като глетчер. Просто се вцепених от учудване — толкова неочаквано бе за мен тази вечер идването на гост от затрупаната със сняг долина.
— Лоши вести ли ви носят при мен? — попитах аз. — Да не се е случило нещо?
— Не. Колко бързо се плашите! — отговори той, като свали наметалото си и го закачи на вратата. После спокойно сложи пак на място рогозката, която бе махнал от входа при влизането си, и почна да тръска снега от обувките си.
— Ще ви изцапам чистия под — каза Сейнт Джон, — но моля да ме извините. — След тези думи се приближи до огъня. — Никак не беше лесно да се добера дотук, уверявам ви — забеляза той, греейки ръце на огъня. — Затънах до кръста в една пряспа; за щастие снегът е още съвсем мек.
— Но защо сте дошли? — не се сдържах и го запитах.
— Много негостоприемно от ваша страна е да ми задавате такъв въпрос, но щом вече попитахте, ще ви кажа просто да си поговоря малко с вас; измориха ме немите книги и безлюдните ми стаи. Освен това от вчера изпитвам нетърпението на човек, комуто са разказали нещо наполовина и му се иска по-скоро да чуе всичко докрай.
Свещеникът седна. Спомних си странното му поведение предишния ден и се уплаших да не се е умопобъркал. Обаче ако това бе така, тази лудост беше много сдържана и разумна. Никога преди красивото лице на Сейнт Джон не бе приличало толкова много на мраморно изваяние, колкото сега; когато отметна мокрите си от снега коси, паднали напред, и огънят озари бледото му чело и също тъй бледите бузи, за свое огорчение аз забелязах на лицето му явни следи от грижи или скърби. Мълчех, очаквайки да каже нещо по-разумно, но гостът се хвана за брадичката си и допря пръст до устните си; той мислеше. Стори ми се, че и ръката, както лицето му е отслабнала. Внезапен порив на състрадание обзе сърцето ми и казах:
— Колко хубаво щеше да бъде, ако Даяна и Мери живееха при вас; много е лошо, дето сте съвсем сам: вие сте страшно неразумен по отношение на здравето си.
— Ни най-малко — рече той. — Грижа се за себе си, когато е необходимо. Сега съм здрав. Какво необичайно намирате в мен?
Тези думи бяха казани с нехайно равнодушие и аз разбрах, че моята загриженост му се струва съвсем неуместна. Млъкнах.
Сейнт Джон все още продължаваше да движи бавно пръста си по горната си устна, а погледът му както преди бе замечтано устремен към решетката на пламтящото огнище; като сметнах за необходимо да кажа нещо, аз го попитах не му ли духа от вратата за гърба му.
— Не, не — отвърна той лаконично и с известно раздразнение.
„Е — помислих си, — щом не желаете да говорите, можете да мълчите; ще ви оставя на спокойствие и ще се заловя пак с книгата си.“
Очистих фитила на свещта и отново се заех да чета „Мармиън“. Скоро Сейнт Джон направи някакво движение, с което веднага привлече вниманието ми; той измъкна един подвързан с марокен бележник, извади оттам едно писмо, прочете го мълчаливо, сгъна го, сложи го пак в бележника и отново потъна в размисъл. Напразно се мъчех да се съсредоточа в книгата си. Обзета от нетърпение, аз не можех да мълча; нека ме скастри, но ще го заговоря.