— Интересува ме само едно — рекох аз, — щом знаете толкова много, сигурно ще можете да ми кажете какво е станало с мистър Рочестър. Къде е той сега и какво прави? Здрав ли е?
— Що се отнася до мистър Рочестър, нищо не ми е известно. Авторът на писмото споменава за него само във връзка с неговия нечестен, противозаконен опит, за който вече говорих. Би трябвало да попитате по-скоро за името на гувернантката и за това какво се е случило, та е трябвало да я търсят.
— Значи, никой не е ходил до Торнфийлд? Никой не е виждал мистър Рочестър?
— Мисля, че не.
— Но нали са му писали?
— Разбира се.
— И какво е отговорил той? Кой е получил неговите писма?
— Мистър Бригз съобщава, че отговорът на питането му е бил подписан не от мистър Рочестър, а от някаква дама — Алис Феърфакс.
Вцепених се от ужас; най-лошите ми опасения, изглежда, се сбъдваха; той вероятно е напуснал Англия и в безутешно отчаяние е побързал да замине за едно от тези места в Европа, където е живял преди. Какъв опиум за нетърпимата си болка, какво убежище за бурните си страсти търсеше той там? Не се решавах да отговоря на този въпрос. О, бедни мой господарю, почти станал мой съпруг, когото тъй често наричах „скъпи мой Едуард“!
— Той трябва да е бил лош човек — забеляза мистър Ривърс.
— Вие не го познавате, затова не изказвайте никакви мнения — казах аз разпалено.
— Добре — отвърна той спокойно, — пък и главата ми е заета съвсем не с това, трябва да довърша разказа си. Тъй като вие не питате как се нарича гувернантката, аз трябва сам да ви кажа името й. Почакайте, то е у мен; по-добре е важните неща да се записват, както е редно — черно на бяло.
И Сейнт Джон отново извади бележника, отвори го и започна да търси нещо в него; оттам измъкна една омачкана, набързо откъсната ивица хартия; познах по нейната форма, по петната ултрамарин, кармин и цинобър, че това е същата ивица, която взе от мен. Той стана и поднесе листчето към очите ми; прочетох написано с туш със собствения ми почерк името „Джейн Еър“ — без съмнение резултат на минутна разсеяност.
— Бригз ми писа за Джейн Еър — рече той, — в обявленията пише също Джейн Еър; а аз ви зная като Джейн Елиът. Право да си кажа, подозирах, че това сте вие, но едва вчера следобед подозренията ми се превърнаха в увереност. Признавате ли, че това е вашето име? Отказвате ли се от псевдонима си?
— Да… Да… Но къде е мистър Бригз? Той може би знае повече от вас за мистър Рочестър…
— Бригз е в Лондон; съмнявам се дали той изобщо знае нещо за мистър Рочестър; него го интересува не мистър Рочестър. Обаче вие се занимавате с несъществени неща и забравяте същественото — не питате защо мистър Бригз ви търси, какво иска от вас.
— Е, какво иска от мен?
— Само да ви съобщи, че вашият чичо, мистър Еър, живял в Мадейра, е умрял; че ви е оставил цялото си състояние и че вие сега сте богата — само това, нищо повече.
— Аз? Богата?
— Да, вие; богата — наследница на голямо състояние.
Последва пауза.
— Разбира се, вие трябва да установите самоличността си — продължи внезапно Сейнт Джон, — но това няма да бъде трудно; тогава незабавно ще можете да влезете във владение на наследството. Вашите пари са в английска валута; завещанието и необходимите документи са у Бригз.
И тъй, отново имах щастие! Чудесен обрат на съдбата, читателю — за миг да станеш от бедняк богаташ, — наистина чудесен обрат! Но някак си изведнъж не можеш да го почувствуваш и затова не се радваш веднага на щастието, което ненадейно ти се е усмихнало. А освен това в живота има други радости, много по-вълнуващи и завладяващи; богатството е нещо материално, нещо, което напълно се отнася към външната сфера на живота, в него няма нищо идеално, всичко свързано с него носи характер на трезва пресметливост; такива са и съответните чувства. Хората не скачат и не викат „ура“, като научат, че са получили състояние; напротив, те веднага почват да мислят за стоварилите се върху тях задължения и всякакви други работи; ние сме доволни, но се появяват сериозни грижи и мислим за щастието си с намръщено чело.
Освен това думите „завещание“ и „наследство“ вървят ръка за ръка с думите „смърт“ и „погребение“. Научих, че е починал моят чичо, единственият ми роднина; от деня, в който чух за неговото съществуване, аз лелеех надеждата да го видя някога; сега бе невъзможно. При това парите бяха само мои; не на мен и на ликуващото ми семейство, а само на самотната ми личност. Все пак придобивах голямо благо — какво щастие е да се чувствуваш независима! Да, разбрах това, и тази мисъл изпълни сърцето ми с радост.
— Най-сетне вдигнахте глава — каза мистър Ривърс. — Вече бях почнал да мисля, че сте погледнали в очите медуза Горгона и сте се вкаменили; може би сега ще попитате колко голямо е вашето състояние