С книгата на Биуик на колене аз бях тогава щастлива — щастлива поне по мой начин. Страхувах се само да не ме обезпокои някой и ето че това се случи твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.
— Хей, скуко! — викна Джон Рийд, сетне млъкна видя, че в стаята няма никой. — Къде, по дяволите, е тя? — продължи той. — Лизи! Джорджи (това бяха сестрите му), Джейн не е тук! Кажете на мама, че това мръсно животно е излязло на дъжда!
„Добре, че дръпнах завесата“ — помислих си аз и горещо пожелах да не открие скривалището ми. Джон Рийд никога не би сторил това сам — той не бе особено досетлив и съобразителен; но Илайза само подаде глава през вратата и каза начаса:
— Тя е в прозоречната ниша, Джони, сигурна съм. Излязох веднага, защото ме побиха тръпки при мисълта, че въпросният Джони ще ме извлече от скривалището ми.
— Какво обичаш? — попитах плахо аз.
— Кажи: „Какво обичате, господарю Рийд?“ — сопна се той, — Искал да дойдеш тук! — И като седна в едно кресло, Джон ми направи знак да се приближа и да застана пред него.
Джон Рийд беше четиринадесетгодишен ученик — четири години по-голям от мен (аз бях десетгодишна), едър и силен за годините си, с мръсна, нездрава кожа, с едри черти и широко лице, с големи ръце и крака. На масата той винаги преяждаше, което го правеше злъчен, с подпухнали мътни очи и увиснали бузи. Сега би трябвало да е на училище, но майка му го бе прибрала в къщи за месец-два „поради крехкото му здраве“. Мистър Майлз, учителят му, твърдеше, че Джон ще се чувствува много добре, ако от къщи му изпращат по-малко кейкове и сладкиши; но майчиното сърце не можеше да се съгласи с подобна груба мисъл и бе по-склонно да възприеме по-деликатната идея, че болнавостта на Джон се дължи на претовареност и може би на тъга по дома.
Джон не бе много привързан към майка си и сестрите си, а мене мразеше. Той ме тормозеше и биеше — не два-три пъти в седмицата, не и два-три пъти на ден, а непрестанно. Аз се боех от него с всеки нерв на тялото си и всяка моя клетка потръпваше, когато той ме приближеше. Имаше моменти, в които се обърквах от ужас, защото не намирах спасение нито от неговите заплахи, нито от неговите юмруци. Слугите не искаха да обидят младия си господар, като вземат моя страна, а мисис Рийд бе сляпа и глуха за всичко това. Тя все не забелязваше как той ме удря или обижда, въпреки че синът й често вършеше това и пред очите й, но по-често, разбира се, зад гърба й.
Както винаги покорна на Джон, аз се приближих до стола му. Около три минути той ми се плези така, че ако изтеглеше езика си още малко, би го изтръгнал из корен. Знаех, че не след дълго ще ме удари, и докато очаквах плахо удара, мислех си за отвратителния и гаден вид на този, който ей сега щеше да го нанесе. Не зная дали Джон прочете това на лицето ми, но изведнъж, без да каже нещо, ме удари неочаквано и силно. Аз политнах, но успях да запазя равновесие и се отдръпнах на една-две крачки от стола му.
— На ти, задето одеве отговаряше на мама така нахално и задето се криеше зад завесите, и задето ме гледаше тъй преди малко, глупачко!
Свикнала с обидите на Джон Рийд, аз никога не помислях да му отвръщам; гледах само да издържа удара, който щеше да последва обидата.
— Какво правеше зад завесата? — попита той.
— Четях.
— Покажи ми книгата. Отидох до прозореца и я взех.
— Няма да пипаш нашите книги; мама казва, че ти си зависима от нас; нямаш пари, баща ти не ти е оставил нищо; трябва да просиш, а не да живееш тук сред деца на благородници, да ядеш, каквото ядем ние, и да носиш дрехи, за които мама плаща. Сега ще те науча как се рови в мойта библиотека; тя е моя; цялата къща е моя или ще бъде моя след няколко години. Върви до вратата, но далеч от огледалото и прозорците!
Подчиних се, без да разбера отначало какво цели Джон с това; но когато го видях, че вдига книгата, готов да я хвърли по мен, инстинктивно се дръпнах встрани с тревожен вик, ала беше вече късно — книгата летеше към мене; тя ме улучи и аз паднах, ударих главата си о вратата и я спуках. От раната потече кръв, болката беше силна, но страхът ми понамаля, последван от други чувства.
— Зло, жестоко момче! — викнах аз. — Ти приличаш на убиец… на надзирател на роби… на римски император!