Бродейки сред рухналите стени и опустошеното здание, аз се убедих, че бедствието не е станало скоро. През зимата снеговете са трупали преспи зад тази стена, а дъждовете са струели през дупките на прозорците; и сега, през пролетта, сред купчините мокър боклук, се бе раззеленила растителност — тук-таме между камъните и падналите тавански греди беше поникнала трева и растяха бурени.
О, къде е сега злощастният собственик на тези развалини? В коя страна е той? Под чие покровителство живее? Погледът ми неволно се устреми към сивата черковна камбанария край пътната врата и аз се запитах дали той не почива в тясната мраморна гробница до Деймър дьо Рочестър.
Трябваше да получа отговор на тези въпроси. Но това можеше да стане само в странноприемницата и аз, без да губя нито минута, се упътих натам. Закуската ми поднесе самият собственик на странноприемницата. Помолих го да затвори вратата и да поседне при мен — трябва да го попитам за нещо. Но когато той седна на моята маса, не знаех с какво да започна — с такъв ужас очаквах отговорите му. Все пак печалната картина, която току-що бях видяла пред очите си, до известна степен ме бе подготвила за лоши новини. Собственикът на странноприемницата бе почтен на вид човек на средна възраст.
— Вие сигурно знаете имението Торнфийлд — рекох аз най-сетне.
— Да, мадам; по-рано живеех там.
— Така ли?
„Сигурно преди мен — помислих си аз, — тъй като не го познавам.“
— Бях иконом на покойния мистър Рочестър — добави той.
„На покойния!“ Този удар, от който толкова се боях, сякаш се стовари върху мен с цялата си сила.
— На покойния ли! — изтръгна се от устните ми. — Нима той умря?
— Говоря за бащата на сегашния собственик мистър Едуард — поясни той.
Отдъхнах си; кръвта отново затече в жилите ми. От тези думи се убедих напълно, че мистър Едуард, моят мистър Рочестър (Бог да го пази, където и да се намира!) е поне жив, тъй като го нарекоха „сегашния собственик“. Блажени слова! Бях готова да изслушам сравнително спокойно всичко, което би последвало след тях — независимо какво. „Щом той не е в гроба — мислех си аз, — ще мога да понеса дори новината, че се намира на другия край на света.“
— А мистър Рочестър сега в Торнфийлд ли е? — попитах аз, знаейки, разбира се, предварително какъв ще бъде отговорът, но по този начин исках да избягна прекия въпрос.
— Не, мадам, о, не! Там не живее никой. Вие, изглежда, не сте тукашна. Иначе щяхте да знаете какво се случи миналата есен. Господарската къща изгоря. Това стана тъкмо по времето, когато се берат овошките. Страшно нещастие! Колко скъпа покъщнина изгоря, почти нищо не спасиха от нея! Пожарът избухна посред нощ и когато пристигнаха пожарникарите от Милкоут, къщата беше вече цялата обхваната от пламъци. Страшна картина! Видях с очите си всичко.
— Посред нощ! — промърморих аз. Да, това винаги е било съдбоносното време за Торнфийлд. — А причината за пожара не е ли известна?
— Имаше предположения, мадам. И те се потвърдиха без всякакво съмнение. Знаете ли — продължи той, като приближи стола си малко по-напред и заговори по-тихо, — че в имението е живяла една жена… тя била луда.
— Чувала съм нещо такова.
— Държали я под много строг надзор, мадам; цели няколко години никой нищо не знаеше за нея. Никой не я бе виждал; носеха се само слухове, че има такава жена в замъка; а каква е тя, никой не знаеше. Казваха, че мистър Едуард я довел от чужбина; някои мислеха, че му е любовница. Но преди една година се случи странно нещо, много странно.
Страхувах се да не чуя историята на собствената си съдба и се опитах да върна разказвача към основната тема.
— Кажете ми нещо за жената!
— Тази жена, мадам — отговори той, — се оказа, че била жената на мистър Рочестър! И това стана ясно по най-странен начин. В замъка живеело едно младо момиче, гувернантка, в което мистър Рочестър…
— Но как стана пожарът? — прекъснах го аз.
— Тъкмо за него ще ви разправя… в което мистър Рочестър се влюбил. Прислужниците разказват, че не са виждали друг толкова влюбен човек: господарят им вървял все подир нея. Всички те го следели — вие знаете, мадам, прислугата обича да върши това — и казват, че просто бил луд по нея: само той виждал в нея нещо много красиво. Тя била такава една дребничка, същинско момиченце! Никога не съм я виждал, но ми е разказвала за нея прислужницата Лия. Лия много я харесваше. Но мистър Рочестър е близо четиридесетгодишен, а тази гувернантка нямала и двадесет години; и знаете ли, когато един мъж на неговата възраст се влюби в някое момиче, често пъти ти се струва, че е омагьосан. И тъй, той намислил да се ожени за нея.