Навярно ще помислиш, читателю, че съм се уплашила от този страшен в отчаянието си слепец? Ако мислиш така, ти зле ме познаваш. Моята печал беше смекчена от сладката надежда, че скоро ще целуна това мраморно чело и тези устни, тъй мрачно стиснати; но този миг още не бе настъпил. Реших засега да не се приближавам до него.
Мистър Рочестър слезе от стъпалото и бавно, пипнешком тръгна към поляната. Къде се бе дянала неговата смела походка! Но ето че той спря, сякаш не знаеше накъде да завие. Протегна ръка и клепачите му се разтвориха; втренчено, с усилие той устреми слепия си поглед към небето и амфитеатрално наредените дървета — чувствуваше се, че пред очите му има само непрогледен мрак. Мистър Рочестър протегна дясната си ръка (лявата, сакатата, бе пъхнал под дрехата си); той, изглежда, искаше с помощта на осезанието да си представи къде се намира, но ръката му срещна само празно пространство, тъй като дърветата бяха на няколко метра от него. Слепецът се отказа от опита си, скръсти ръце на гърди и застана спокойно и безмълвно на силния дъжд, който валеше върху голата му глава. В този миг Джон се появи отнякъде и се приближи до него.
— Хванете се за ръката ми, сър — каза той. — Дъждът много се засили, няма ли да е по-добре да се приберете в къщи?
— Остави ме — беше отговорът.
Джон се отдалечи, без да ме забележи. Мистър Рочестър отново се опита да направи няколко крачки напред, но стъпките му бяха съвсем несигурни. Той напипа пътя си към къщи, прекрачи прага и затвори вратата.
Тогава аз се приближих до къщата и почуках. Отвори ми жената на Джон.
— Здравейте, Мери — рекох аз.
Тя трепна, сякаш видя пред себе си призрак. Успокоих я.
— Нима това сте вие, мис, и сте дошли толкова късно в това усамотено място! — изрече тя на един дъх, в отговор на което аз й стиснах ръката, а сетне я последвах в кухнята, където край буйния огън седеше Джон.
Обясних на двамата накратко, че зная всичко, което се е случило, след като съм напуснала Торнфийлд, и добавих, че съм дошла да видя мистър Рочестър. Помолих Джон да отиде до кантона на пътя, край който бях слязла от екипажа и където бях оставила куфара си; после свалих шапката и шала и попитах Мери мога ли да пренощувам в имението. Като разбрах, че въпреки известни трудности това не е невъзможно, аз заявих, че оставам. В тази минута откъм всекидневната се разнесе звън.
— Когато влезете при господаря си — казах аз, — кажете му, че иска да го види един човек, който току-що е пристигнал, но не споменавайте името ми.
— Не мисля, че ще ви приеме — отговори тя, — той никого не пуска при себе си.
Когато Мери се върна, аз я попитах какво е казал.
— Иска да знае кой е този човек и защо е дошъл — отвърна тя; после наля вода в една чаша и я сложи на един поднос заедно с няколко свещи.
— Затова ли ви викаше той? — попитах аз.
— Да; той винаги иска да му нося свещи, когато се мръкне, макар че не вижда нищо.
— Дайте ми подноса, ще го занеса аз.
Взех го от нея; тя ми показа вратата на всекидневната. Подносът играеше в ръцете ми; водата се разплиска от чашата; сърцето ми биеше силно и бързо. Мери ми отвори вратата и я затвори след мен.
Всекидневната изглеждаше мрачна: огънят едва тлееше зад решетката на камината; край огъня, облегнал глава на високата старомодна камина, стоеше слепият собственик на този дом. Далеч от господаря си, сякаш страхувайки се да не би той, без да иска, да го настъпи, лежеше на хълбок старият Пайлът. Пайлът наостри уши, когато влязох; после скочи и с лай и скимтене се хвърли към мен; Той едва не събори от ръцете ми подноса. Аз оставих подноса на масата, после погалих кучето и тихо казах: „Куш!“ Мистър Рочестър инстинктивно се обърна да види какво става; обаче като не можа да види нищо, отново изви глава и въздъхна.
— Дай ми водата, Мери — каза той.
Аз се приближих до него, държейки в ръце чашата с водата, която бе останала наполовина. Пайлът вървеше след мен и все още скачаше и скимтеше радостно.
— Какво има? — попита мистър Рочестър.
— Куш, Пайлът! — повторих аз.
Ръката на мистър Рочестър, която поднасяше чашата към устните, остана във въздуха; господарят ми сякаш се ослушваше, после изпи водата и остави чашата настрана.
— Това си ти, Мери, нали?
— Мери е в кухнята — отвърнах аз.
Той бързо протегна към мен ръка, но тъй като не ме виждаше, не можа да ме докосне.
— Кой е това? Кой е това? — повтаряше мистър Рочестър, мъчейки се да ме види със слепите си очи — напразен, безнадежден опит! — Отговаряйте! Говорете! — заповяда той гръмко и властно.