— Защото вместо Мери, с подноса влязох аз.
— Какво вълшебно очарование се крие в този час, който сега прекарвам с теб! Никой не знае какво мрачно, отчаяно, безнадеждно съществуване влачих тук дълги месеци, без да върша нещо, без да очаквам нещо, без да различавам деня от нощта, чувствувайки само студ, когато угасваше камината, и глад, когато забравях да се нахраня; а после следваше безкрайна печал и понякога — лудешко желание да срещна отново моята Джейн. Да, аз по-силно желаех нейното връщане, отколкото връщането на зрението ми. Нима е истина, че Джейн е при мен и казва, че ме обича? И дали не ще си отиде също тъй внезапно, както дойде? Страхувам се, че утре няма да я намеря.
Бях уверена, че и най-простата забележка на практическа тема ще го отвлече от тревожните мисли. Като прекарах ръка по веждите му, аз забелязах, че са обгорени, и казах, че трябва да направи нещо, за да пораснат отново и да станат пак широки и черни.
— Защо да се разкрасявам, мой добродетелен дух, когато в някой съдбоносен миг ти отново ще ме напуснеш — ще изчезнеш като сянка неизвестно къде и ще се скриеш от мен навеки?
— Имате ли у себе си гребен, сър?
— Защо ти е, Джейн?
— За да среша тази космата черна грива. Отблизо просто изглеждате страшен. Наричате ме фея; вие пък ми приличате на вампир.
— Страшен ли съм, Джейн?
— Много, сър; винаги сте си били такъв, знаете това.
— Хм! Където и да си живяла през времето, когато бе далеч от мен, виждам, че не си загубила лошия си характер.
— Живях сред чудесни хора, далеч по-добри от вас, сто пъти по-добри; вие не сте и сънували техните идеи и възгледи — толкова изтънчени и възвишени са те.
— При кого си живяла, дявол да го вземе?
— Ако продължавате така да се въртите, ще ви оскубя цялата коса и тогава мисля, че ще престанете да се съмнявате дали съм привидение.
— При кого живя, Джейн?
— Тази вечер няма да изтръгнете нищо от мен, сър; трябва да почакате до утре; щом не разкажа докрай историята си, това ще ви гарантира, че утре на закуска ще дойда отново, за да я довърша. Прочее следващия път ще се явя при вас не само с чаша вода — ще ви донеса поне едно яйце, пък може и пържена шунка.
— Ах ти, хитро дяволче! Фея и същевременно простосмъртно същество! Караш ме да се чувствувам така, както не съм се чувствувал цяла година. Ако Саул имаше на разположение не Давид, а теб, злият дух щеше да бъде изгонен без помощта на арфа.
— Ето, сър, вие сте сресан и имате приличен вид. Сега ще ви оставя: цели три дни пътувах и съм уморена. Лека нощ!
— Само една дума, Джейн! Там, където си живяла, само жени ли имаше?
Аз се разсмях и избягах. Като се качвах по стълбите, продължавах да се смея. „Добра идея — казах си аз лукаво; — изглежда, намерих средство, с което да го излекувам за известно време от меланхолията.“
На другия ден мистър Рочестър стана много рано — чувах как се разхожда из стаите. Щом Мери слезе долу, той попита:
— Мис Еър тук ли е? — После прибави: — В коя стая я настанихте? Не е ли влажно там? Станала ли е вече? Иди я попитай не й ли трябва нещо и кога ще слезе долу!
Слязох в столовата веднага щом ми се стори, че е време за закуска. Влязох безшумно, за да му се полюбувам, преди той да открие присъствието ми. Мъчно ми беше, като гледах как този силен дух е скован от физическия недостатък. Мистър Рочестър седеше в креслото си неподвижно, но не и спокойно: явно очакваше нещо; на енергичното му лице лежеше отпечатъкът на присъщата му вече печал. Изражението му ми напомняше изгаснала лампа, която чака отново да я запалят, но, уви, той не беше в състояние сам да запали пламъка на оживлението: за това му трябваше нечия помощ! Бях решила да бъда весела и безгрижна, но безпомощността на този силен човек ме трогна до дъното на душата ми; все пак аз се приближих до него и заговорих, колкото можех по-безгрижно.
— Днес утрото е слънчево, сър — казах аз. — Дъждът престана и сега времето е много приятно. Скоро ще излезем на разходка.
Пробудих у него пламъка на живота. Лицето му засия.
— О, ти вече си тук, моя сладкопойна птичко! Ела при мен. Не си заминала, не си изчезнала, нали? Преди час слушах как една от твоите сестри пееше, литнала високо над гората; но в песента й не намерих радост, тъй както не мога да намеря радост и в лъчите на изгряващото слънце. Цялата музика на света за мен се крие в гласа на моята Джейн (добре, че по природа тя не е мълчалива); а слънцето изгрява за мен само когато тя се появи.
Като чух от устата му това признание, аз се просълзих: сякаш той бе вързан с верига за крака царски орел, принуден да моли едно врабче да му носи храна. Обаче нямах намерение да плача; изтрих солените сълзи и се заех да приготвя закуската.