— Благодаря на твореца, че в съдиите дни ми напомни за милостта си. Смирено моля своя изкупител да ми даде сили да водя занапред по-чист живот от този, който съм водил досега.
После той ми протегна ръка, за да го поведа. Хванах тази скъпа ръка и я притиснах за миг до устните си, а после мистър Рочестър я облегна на рамото ми; тъй като бях много по-ниска от него, аз едновременно му служех и за опора, и за водач. Навлязохме в гората и се упътихме към къщи.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Читателю, аз станах негова жена. Венчавката мина съвсем без шум: присъствувахме само той и аз, свещеникът и псалтът. Когато се върнахме от черквата, аз се упътих към кухнята, където Мери готвеше обеда, а Джон чистеше ножовете, и казах:
— Мери, тази сутрин се венчах за мистър Рочестър.
Икономката и мъжът й бяха кротки, флегматични хора, на които можеше по всяко време спокойно да съобщиш най-невероятната новина, без да рискуваш да чуеш някакви пискливи възклицания и да бъдеш отрупана с въпроси. Мери обаче ме погледна с изненада; лъжицата, с която поливаше със сос две печени пилета, остана във въздуха, а през това време Джон спря да чисти ножовете. Като се наведе отново над пилетата, Мери само каза:
— Венчахте ли се, мис? Чудесно! — И не след дълго прибави: — Видях, че отидохте някъде с господаря, но не знаех, че отивате в черква да се венчавате. — Като каза това, тя продължи работата си.
Когато се обърнах към Джон, видях, че се е ухилил до уши.
— Казвах на Мери, че така ще стане — рече той. — Досещах се, че мистър Едуард е намислил нещо такова (Джон беше стар прислужник и познаваше господаря си още от времето, когато той е бил най-малкият в семейството, затова често го наричаше по име). Знаех си, че няма да чака дълго. Е, според мен, добре е направил. Желая ви щастие, мис! — И той се поклони почтително.
— Благодаря, Джон. Мистър Рочестър ме помоли да предам това на вас и на Мери. — Аз пъхнах в ръката му една банкнота от пет лири и веднага излязох от кухнята. Като минах след малко покрай вратата на кухнята, чух думите.
— Тя му подхожда повече от която и да била важна дама. — А сетне: — Вярно, не е хубавица, но никак не е глупава и сърцето й е добро; пък той — за него тя е първа хубавица.
Веднага писах в Муърхаус и в Кеймбридж, за да съобщя за тази промяна в живота си и да обясня на какво се дължи тя. Даяна и Мери одобриха напълно постъпката ми. Даяна писа освен това, че щом завърши меденият месец, ще дойде да ме види.
— По-добре да не чака дотогава, Джейн — каза мистър Рочестър, когато му прочетох писмото й, — защото в такъв случай кой знае докога ще чака; меденият ни месец ще продължи до края на нашия живот и лъчите му ще угаснат чак когато един от нас угасне.
Не зная как бе приел тази вест Сейнт Джон: той не отговори на писмото, в което му съобщавах за брака си. Обаче след половин година ми писа; наистина не споменаваше нищо за мистър Рочестър и за сватбата ми. Писмото му беше със сдържан тон, но макар и много сериозно, беше любезно. Оттогава си пишем с него писма не много често, но редовно; той смята, че съм щастлива, и вярва, че не съм от тези, които живеят без бога и са погълнати само от земни интереси.
Ти още не си забравил малката Адел, нали, читателю? Аз нито за миг не я забравих. Скоро след венчавката поисках от мистър Рочестър разрешение да посетя Адел в училището, където я бе настанил той. Силно ме трогна голямата радост, с която тя ме посрещна. Момичето изглеждаше бледо и слабо; то се оплака, че животът в пансиона е тежък. И действително порядките в това заведение се оказаха прекалено строги, а методите на обучение твърде сурови за едно дете на нейната възраст; ето защо аз си я взех в къщи. Имах намерение отново да стана нейна гувернантка, но скоро разбрах, че това е невъзможно. Времето и грижите ми принадлежаха другиму — мъжът ми толкова се нуждаеше от тях! Затова потърсих и намерих по-подходящо училище близо до нашето имение, където можех често да навестявам Адел и понякога да я вземам в къщи. Грижех се тя да има всичко необходимо и скоро момичето свикна с режима в това училище, почувствува се напълно щастливо и започна да бележи бързи успехи в учението. С течение на времето доброто английско възпитание в значителна степен премахна лошите й френски навици; и когато Адел завърши училището, аз намерих в нейно лице приятна и мила компаньонка — будна, добра и скромна. С вежливостта си и вниманието си към мен тя отдавна ми се отплати за всяка малка добрина, която й бях направила някога.
Моето повествование наближава края си. Още няколко думи за семейния ми живот и за съдбата на тези, чиито имена са се срещали по-често в разказа ми, и завършвам.