По времето, когато епидемията бе станала постоянна обитателка на Лоуд, а смъртта — негова честа гостенка, по времето, когато зад стените му царяха униние и страх, когато коридорите и стаите миришеха на болница, а лекарствата и дезинфекционните свещи напразно се бореха с миазмите на смъртта, над гордите хълмове и омайните гори сияеше безгрижният май. Градината беше осеяна с цветя: ружи, високи колкото дървета, разцъфнали лилии, лалета и рози, а по края на малките лехи се усмихваха приветливо алени парички; сутрин и вечер шипките ухаеха на ябълки и ароматични подправки; но тези благоуханни дарове на природата бяха безполезни за повечето от обитателките на Лоуд, освен когато слагахме в ковчезите им стръкчета треви и цветчета.
Затова пък аз и децата, които още бяха здрави, до насита се наслаждавахме на красивите околности и на пролетта; скитахме на воля по цял ден из гората като циганки; правехме, каквото си искаме, и ходехме, където си искахме. Условията на живота ни също се подобриха. Сега мистър Брокълхърст и семейството му не дръзваха дори да се приближат до Лоуд. Никой не се грижеше за домакинството: лошата домакинка си отиде, изплашена от епидемията; заместницата й, която по-рано била домакинка на лоутънската лечебница, още не беше възприела привичките й и бе сравнително щедра, а и храна трябваше за по-малко момичета — болните не ядяха много. На закуска пълнеха легените догоре. Когато готвачката не свареше да приготви обеда, а това се случваше често, даваха ни по едно голямо парче студен плодов сладкиш или дебела филия хляб със Сирене, ние отивахме с храната си в гората, където всяка от нас си имаше любимо кътче, и там чудесно се нахранвахме.
Аз обичах най-много един гладък широк камък, сух и бял, който се издигаше сред рекичката; до него можеше да се стигне само като се нагази във водата и аз винаги се събувах. На камъка имаше предостатъчно място за двама и там ние се разполагахме с новата ми приятелка. Тя се казваше Мери-Ан Уилсън — умно и наблюдателно момиче; тя ми харесваше: беше находчива и оригинална, а освен това държането й ме предразполагаше да се чувствувам свободно. Няколко години по-голяма от мен, Мери-Ан по-добре познаваше живота и ми разказваше неща, които слушах с удоволствие; тя задоволяваше моето любопитство, отнасяше се снизходително към недостатъците ми и никога не ме кореше за моите думи. Мери-Ан умееше да разказва, а аз — да анализирам; тя обичаше да отговаря, а аз — да питам. Затова ние прекрасно се разбирахме и нашето общуване ни беше много приятно, дори да нямахме от него особена полза.
А къде бе Хелин Бърнз? Защо не прекарвах с нея тези сладостни дни на свобода? Нима я бях забравила? Или бях толкова недостойна, че бях започнала да се отегчавам от чистата си дружба с нея? Разбира се, Мери-Ан Уилсън не можеше да се сравнява с първата ми приятелка: тя само разказваше увлекателни истории и вземаше участие във всеки пикантен и забавен разговор, който започвах, докато Хелин, откровено казано, умееше да събуди у онези, които имаха щастието да общуват с нея, интерес към много по-сериозни неща.
Да, читателю; аз знаех и чувствувах това. Въпреки че съм несъвършено създание, с много недостатъци и малко положителни качества, никога не се отегчих от Хелин Бърнз; в душата ми продължаваше да живее чувството на привързаност към нея — по-силно, по-нежно и по-благоговейно от всяко чувство, което някога ме е вълнувало. Та можеше ли да бъде другояче, когато Хелин винаги и при всички обстоятелства ми засвидетелствуваше скромното си, вярно приятелство, което никакво лошо настроение или раздразнение не можеше да уязви? Но сега Хелин беше болна: няколко седмици не бяхме се виждали с нея и аз дори не знаех в коя стая на горния етаж лежи. Научих, че не била при другите болни — болните от тифус, тъй като страдала от туберкулоза. Тогава аз в своето невежество си представлявах туберкулозата като някаква лека болест, която може да се облекчи след известен период от време при добри грижи за болния.
Това убеждение се поддържаше у мен и от обстоятелството, че през един-два много топли слънчеви следобеда мис Темпъл я изведе в градината; но дори тогава не ми разрешиха да се приближа и разговарям с нея; видях я само от прозореца на училището и при това не съвсем добре: тя беше цялата омотана в завивки и се намираше далеч от мен, седнала под верандата.
Една вечер, в началото на юни, аз и Мери-Ан останахме до много късно в гората: както обикновено, бяхме се отлъчили от другите и залутали надалеч — толкова надалеч, че се заблудихме и трябваше да питаме за пътя в една самотна къщурка, където живееха мъж и жена, пастири на стадо полудиви свине, които се хранеха с жълъди в гората. Когато се прибрахме, вече бе изгряла луната. До градинската врата видяхме едно пони — то беше на доктора. Мери-Ан предположи, че някой е много зле, щом са повикали доктор Бейтс толкова късно. Тя влезе вътре, а аз останах още няколко минути в градината, за да посадя пет-шест коренчета, които бях изкопала в гората, защото се страхувах, че ще увехнат, ако ги оставя до сутринта. Но и като посадих коренчетата, не се прибрах веднага: падаше роса и цветята ухаеха много нежно; вечерта беше чудесна, ведра, топла; небето, което още сияеше на запад, обещаваше и на другия ден хубаво време; луната бе изгряла величествено над тъмния източен хоризонт. Аз се радвах на всичко това, както може да се радва едно дете, но ето че в съзнанието ми с кристална яснота се появи мисълта: