Кой ще ме укори? Несъмнено мнозина; и ще ме нарекат неблагодарница. Но какво можех да направя? По природа бях неспокоен човек и понякога това ми струваше мъки. В такива моменти единственото нещо, което можех да сторя, беше да се разхождам напред-назад по коридора на третия етаж, скрита сред тишината и самотата му, необезпокоявана от никого, и да се прехласвам от приказните видения, които фантазията създаваше пред очите ми — а те бяха многобройни и сияйни; да оставям сърцето ми да изнемогва от екзалтирания ритъм, който го караше да се свива от болка, но го изпълваше с живот; и най-вече да слушам безкрайната повест, създадена от въображението ми. повест, която непрекъснато звучеше в ушите ми, наситена с най-различни случки, с живот, жар, чувство — всичко, което желаех и което ми липсваше тогава.
Безсмислено е да се твърди, че хората трябва да се задоволяват със спокоен живот: необходим им е действен живот и те си го създават, ако го нямат. Милиони хора са обречени на още по-еднообразно съществуване от моето и милиони безмълвно се бунтуват срещу своя жребий. Никой не знае колко бунтове — освен политическите — се зараждат в недрата на личния живот, който хората крият. Предполага се, че жената обикновено бива много спокойна; но жените изпитват същите чувства, както и мъжете; и те изпитват потребност да проявяват способностите си и да търсят поле за дейност, както и представителите на другия пол; те страдат от ограниченията и пълния застой по същия начин, както биха страдали на тяхно място мъжете. Схващането на привилегирования пол, че призванието на жените е да правят пудинги и да плетат чорапи, да свирят на пиано и да бродират чантички, е ограничено схващане. Глупаво е да осъждаме жената или да н се смеем, ако тя иска да извърши нещо по-значително или да научи нещо повече от онова, което традицията е отредила на нейния пол.
По време на тези самотни разходки в коридора аз често чувах смеха на Грейс Пул: все същото остро, все същото тихо, флегматично ха-ха-ха, което така ме развълнува, когато го чух за пръв път. Чувах и нейното бъбрене, още по-странно от смеха н. Имаше дни, когато тя мълчеше; ала в други дни звуците, които издаваше, будеха у мен недоумение. Понякога я срещах: тя излизаше от стаята си било с леген, било с чиния или поднос в ръце, слизаше в кухнята и след малко се връщаше оттам почти винаги с кана портер в ръце. (Прощавай за грубата истина, романтични читателю!) Външният й вид действуваше като студен душ върху любопитството ми, възбудено от странния й смях; тромава и с грубо лице, в нея нямаше нищо, което да предизвика интерес. Няколко пъти се опитах да я въвлека в разговор, но тя беше много лаконична: всичките ми усилия обикновено рухваха в резултат на едносричните й отговори.
Останалите обитатели на къщата: Джон и жена му, прислужницата Лия и гувернантката-французойка Софи — бяха напълно порядъчни хора, обаче у тях нямаше нищо изключително. Със Софи аз говорех на френски и понякога я питах за родината й, но тя нямаше способност нито да описва, нито да разказва и обикновено даваше такива вяли и неопределени отговори, че те можеха по-скоро да намалят, отколкото да засилят охотата да я разпитваш.
Минаха октомври, ноември и декември. През един януарски следобед мисис Феърфакс ме помоли да не занимавам Адел, защото била настинала, и тъй като Адел така горещо подкрепи тази молба, че си спомних радостта, която ми доставяха подобни непредвидени празници, когато бях малка, дадох съгласието си, считайки, че не е зле да проявя известна отстъпчивост. Беше хубав, спокоен ден, макар и много студен. Дотегна ми да седя цяла сутрин в библиотеката, без да мръдна от стола си. Мисис Феърфакс току-що бе написала едно писмо, което трябваше да се пусне в пощата, така че аз сложих шапката и наметалото си и й предложих да го занеса в Хей; дотам имаше само две мили и разходката щеше да бъде приятна. Като настаних удобно Адел в едно малко столче до камината в стаята на мисис Феърфакс и й дадох най-хубавата восъчна кукла (която държах обикновено в едно чекмедже, увита в станиол), а също и една книжка, аз отвърнах е целувка на думите: „Върнете се по-скоро, моя мила, моя скъпа мадмоазел Жанет!“, и излязох.