— Ударихте ли се, сър?
Мисля, че той изруга, но не съм сигурна; във всеки случай избърбори нещо, което му попречи ла ми отговори веднага.
— Мога ли с нещо да ви помогна? — попитах отново аз.
— Стойте по-настрана — отвърна той, като стана — отначало на колене, а после в цял ръст.
Аз се отдръпнах; сетне започна едно пъшкане, биене с копита, звънтене, съпроводени от лая и скачането на кучето, и аз отстъпих още по-далеч — на няколко метра; но не ми се искаше да се отдалеча, без да видя всичко докрай. Най-после ездачът успя: конят бе изправен на крака, а кучето се успокои, когато господарят му извика: „Куш, Пайлът!“ Тогава пътникът, като се наведе, опипа крака си, сякаш проверяваше дали той е здрав; очевидно изпитваше болка, защото отиде, куцайки, до стълбичките на оградата, откъдето току-що бях станала, и седна там.
Имах желание да му бъда полезна или поне да проявя внимание, затова отново се приближих до него.
— Ако сте се ударили, сър, и ви трябва помощ, да изтичам до Торнфийлд или до Хей и да извикам някого.
— Благодаря, и сам ще се справя! Няма счупено, само съм си навехнал крака — и отново се надигна и се опита да стане, обаче това му причини болка и той неволно изохка.
Още не бе се стъмнило съвсем, а и луната грееше силно, тъй че аз го виждах съвсем ясно. Той носеше наметало за езда с кожена яка и метални закопчалки. Подробности във фигурата му трудно можех да различа, но забелязах, че е среден на ръст и широкоплещест. Лицето му бе мургаво, със сурови черти и високо чело. Очите под гъстите сключени вежди гледаха гневно и сърдито. Той не бе младеж, но не беше достигнал и средна възраст — може би имаше тридесет и пет години. Не изпитах от него нито страх, нито особена стеснителност. Ако той бе красив млад мъж с вид на герой, не бих посмяла да му дотягам с въпроси и да му натрапвам услугите си. Едва ли бях виждала някога красив младеж; никога не бях имала такъв познат. На теория се прекланях пред красотата, елегантността, галантността и чара; но ако бих срещнала тези достойнства, въплътени в мъжки образ, щях веднага да доловя инстинктивно, че те не ни допадат и не биха могли да ми допаднат, и бих се пазила от тях като от огън, мълния или каквото и да е друго красиво, но опасно нещо.
Ако непознатият ми се усмихнеше и ми отговореше мило, когато се обърнех към него, ако отклонеше предложената от мен помощ с любезна благодарност, щях да си отмина, без да му задавам повече въпроси; но сърдитият вид и резкият тон на пътника ме караха да се чувствувам съвсем свободно. Когато той ми направи знак да си вървя, аз останах на мястото си и заявих:
— В никакъв случай не мога да ви оставя тук, сър, толкова късно, на безлюдния път, докато не видя, че сте в състояние да се качите на коня си.
Когато казах това, той обърна очи към мен; дотогава едва ли бе ме погледнал.
— Смятам, че самата вие би трябвало да сте си в къщи, ако домът ви е наблизо. Откъде сте?
— Ей оттам. Никак не ме е страх нощем, стига да има луна; на драго сърце бих изтичала до Хей, ако пожелаете; и без това отивам там да пусна едно писмо.
— Вие живеете там долу! Искате да кажете в ей онази къща с бойниците? — И той посочи обляната от сребристата лунна светлина къща, открояваща се ясно на фона на горите, които, контрастирайки със западния небосвод, изглеждаха сега като тъмна маса.
— Да, сър.
— А на кого е тази къща?
— На мистър Рочестър.
— Познавате ли го?
— Не, никога не съм го виждала.
— Нима той не живее там?
— Не.
— А знаете ли къде е сега?
— Не, не зная.
— Не сте, разбира се, прислужница в къщата. Вие сте… — Той млъкна, огледа дрехите ми, които бяха как го винаги много скромни: черно мериносово наметало, черна касторена шапка; и едното, и другото не беше подходящо дори за камериерката на някоя благородна дама. Той явно се затрудни в желанието си да реши кой стои пред него.