Помогнах му:
— Аз съм гувернантката.
— Аха, гувернантката — повтори той. — Дявол да то вземе, как забравих! Гувернантката! — И отново започна да разглежда одеянията ми. След две минути той стана от стълбичките на оградата, но щом се опита да пристъпи, лицето му се изкриви от болка.
— Няма да ви пращам за помощ — каза той, — вие и сама можете да ми помогнете малко, ако бъдете така добра.
— Да, сър.
— Нямате ли чадър, който бих могъл да използувам като бастун?
— Не.
— Тогава се помъчете да хванете коня ми за юздата и го доведете до мен; не ви е страх, нали?
Сама не бих се решила да се докосна до кон, ала тъй като друг искаше това от мен, бях готова да го изпълня. Оставих маншона си на оградата, отидох до едрия кон и се опитах да го хвана за юздата, обаче той беше буен и не ми даваше да се приближа до главата му. Упорито се мъчех да сторя това, но напразно; същевременно се боях до смърт да не ме стъпче с предните си копита. Пътникът чакаше и ме наблюдаваше; накрая той се разсмя.
— Да, виждам — каза той, — планината никога няма да дойде при Мохамед! Затова всичко, което можете да направите, е да помогнете на Мохамед да отиде при планината. Моля ви, елате тук.
Аз се приближих.
— Извинете — продължи непознатият, — необходимостта ме принуждава да се възползувам от вашата помощ.
Ръката му се отпусна на рамото ми и като се опираше тежко на мен, пътникът, куцайки, се доближи до коня си. Хванал го веднъж за юздата, той го укроти и се качи на седлото с ужасни гримаси, тъй като навехнатият крак го болеше.
— Готово! — рече конникът и отпусна долната си устна, която здраво бе захапал. — Дайте ми само камшика, ето го там под храстите.
Намерих камшика и му го подадох.
— Благодаря, а сега бързайте с вашето писмо до Хей и се връщайте колкото може по-скоро.
Той пришпори коня си; конят се вдигна на задните си крака, а сетне препусна. Кучето се втурна след тях и всички се изгубиха от погледа ми
Взех маншона си и закрачих напред. За мен случката бе вече отминала; в нея нямаше нищо значително, нищо романтично и може би нищо интересно; и въпреки всичко тя внесе разнообразие, макар за час, в монотонния ми живот.
Един човек се нуждаеше от помощта ми и я потърси; аз я дадох. Бях успяла да сторя нещо и изпитвах радост при мисълта за това; колкото обикновена и дребна да беше тази проява, все пак бях получила възможност да действувам — бе ми дотегнало бездейното съществуване. А новото лице беше като нова картина в галерията на паметта ми; то се различаваше от всички запазени там образи: първо, защото това беше лице на мъж; второ, защото бе мургаво, решително и сурово. То още стоеше пред очите ми, когато влязох в Хей и пуснах писмото в пощата: виждах го непрекъснато и докато крачех бързо надолу към имението. Когато стигнах оградата, аз се спрях за малко, огледах се и се ослушах с надеждата, че може би ще чуя отново по пътя тропота на конските копита и ще видя конника с наметалото и голямото нюфаундлендско куче, което ми напомняше Гитраш. Но пред мен бяха само живият плет и една подкастрена върба, която безмълвно се възправяше към луната. Чух само нежният шепот на вятъра, който на цяла миля оттук бродеше между дърветата, опасали Торнфийлд. И когато погледнах надолу, натам, откъдето долиташе шумоленето, очите ми, спрели се на фасадата на имението, забелязаха един осветен прозорец. Това ми напомни, че съм закъсняла и аз забързах към къщи.
Не ми се искаше да се прибирам в Торнфийлд: да престъпя прага, значеше да се върна към застоялия си живот. Да прекося безлюдния хол, да се изкача по тъмните стълби, да отида до самотната си стаичка, а сетне да срещна невъзмутимата мисис Феърфакс и да прекарам дългата зимна вечер с нея, значеше да унищожа без остатък лекото вълнение, което породи разходката ми, и отново да окова способностите си с незримите вериги на еднообразното и съвсем тихо съществуване, съществуване, чиито най-ценни предимства — сигурността и спокойствието — не бях повече в състояние да ценя. Колко полезно би било за мен тогава да се озова сред бурите на пълната с неизвестност житейска борба и само след суровия и горчив жизнен опит да жадувам за спокойствието, което имах сега; да, това щеше да бъде толкова полезно, колкото една продължителна разходка за човек, седял дълго в някое прекалено удобно кресло.
Когато стигнах до пътната врата, аз се позабавих; побавих се и на моравата. Тръгнах напред-назад по плочника пред къщата; капаците на стъклената входна врата бяха затворени и аз не можех да погледна вътре. Струваше ми се, че и взорът, и душата ми бягат далеч от това мрачно здание, от тази сива грамада, пълна с мрачни килии — така ми изглеждаше то, — към ширналото се над мен небе, към това синьо море без едно-едничко облаче. Луната величествено се издигаше все по-високо; очите й сякаш бяха отправени нагоре, докато оставяше далеч под себе си хълмовете, иззад които се бе подала, устремена към зенита, към бездънните бездни и неизмеримите простори на сред нощния мрак. След нея шествуваха трептящите звезди. Когато ги гледах, сърцето ми тръпнеше, а кръвта гореше в жилите ми. Но понякога нещо съвсем незначително е в състояние да ни върне на земята: часовникът в хола удари и това бе достатъчно д ме изтръгне от луната и звездите; отворих страничната врата и се прибрах.