В хола не беше тъмно — напротив, той бе осветен, и то не само от бронзовата лампа, закачена високо на тавана; в него и върху долните стъпала на дъбовите стълби се разливаше топло сияние. Този червеникав блясък идваше от голямата столова — двукрилата й врата беше разтворена и през нея се виждаше буйно пламтящият огън, който хвърляше отблясъци по мраморната облицовка и месинговата решетка на камината, по пурпурните завеси и полираните мебели; той озаряваше и седналите до камината хора. Но едва успях да погледна към тях, едва до мен достигна весела глъчка, сред която ми се стори, че чувам гласа на Адел, и вратата се затвори.
Упътих се бързо към стаята на мисис Феърфакс; там също гореше огън, но свещ липсваше; липсваше и тя. Затова пък, загледано в пламъците, на килима седеше съвсем само едно голямо космато куче на черни и бели петна — досущ като онова, което бях срещнала на пътя и взела за Гитраш. То толкова приличаше на другото, че аз пристъпих и извиках: „Пайлът!“; кучето стана, дойде до мен и ме подуши. Погалих го и то завъртя рунтавата си опашка. Но животното все още ми се струваше страшно, за да се реша да стоя сама с него, и не можех да си представя откъде се е взело. Дръпнах звънеца, за да поискам свещ, обаче ми се щеше и да разбера какво търси тук това куче. Влезе Лия.
— Какво е това куче?
— Господарят го доведе.
— Кой господар?
— Господарят, мистър Рочестър. Той току-що пристигна.
— Така ли! Мисис Феърфакс също ли е при него?
— Да, и мис Адел; те са в столовата, а Джон отиде за лекар: с господаря се случила беда — конят му паднал и той си навехнал глезена.
— По пътя за Хей ли е паднал конят му?
— Да, когато слизал насам; конят се подхлъзнал върху някакъв лед.
— О!… Лия, донесете ми, моля, една свещ.
Лия донесе свещта, а веднага след нея влезе мисис Феърфакс, която ми повтори новината. Тя добави, че лекарят, мистър Картър, дошъл и в момента бил при мистър Рочестър. После тя излезе бързо навън да се разпореди за чая, а аз се качих горе да се съблека.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мистър Рочестър, изглежда, по съвета на лекаря, си легна рано същата вечер и стана късно на следния ден. А когато най-сетне слезе долу, трябваше да се залови за работа: бяха дошли пълномощникът му и някои от арендаторите, които искаха да говорят с него.
Наложи се аз и Адел да освободим библиотеката; тя сега цял ден щеше да бъде приемна за посетителите. В една от горните стаи запалиха камината, пренесох там книгите ни и я превърнах в учебна стая. Същото утро забелязах, че Торнфийлд се е променил. В него вече не беше тихо като в черква: час по час отекваше чукане на главния вход или иззвъняване, в хола прозвучаваха стъпки и непознати гласове с най-различен тембър — струя от външния свят потече в нашия дом; бе пристигнал господарят. Що се отнасяше до мен, така къщата по ми харесваше.
Този ден не беше леко да се занимавам с Адел; тя не можеше да се съсредоточи; непрестанно тичаше до коридора и навела се над перилата, искаше да зърне мистър Рочестър; освен това постоянно измисляше предлози, за да слиза долу, но аз се досещах, че върши това с намерение да се промъкне в библиотеката, където никой не бе я викал; дори когато накрая се поразсърдих и я накарах да стои мирно, тя продължи да бъбри непрекъснато за своя приятел Edouard Fairfax de Rochester, както го наричаше (дотогава не знаех всичките му имена), мъчейки се да отгатне какви подаръци й е донесъл: той сигурно снощи й бе намекнал, че когато пристигне багажът му от Милкоут, в него ще има една кутия с нещо, от което ще остане доволна.
— А това ще рече — продължаваше тя на френски, — че в багажа му има подарък за мен, пък може би и за вас, мадмоазел. Той ми говори за вас; попита ме как се казва моята гувернантка и дали е една такава дребничка, слабичка и бледичка. Казах му „да, такава е“. Нали, мадмоазел?