Аз и ученичката ми обядвахме както обикновено в стаята на мисис Феърфакс; следобед задуха силен вятър, заваля сняг и ние останахме в класната стая. Привечер разреших на Адел да остави книгите и да слезе долу, тъй като, съдейки по тишината и по това, че никой вече не звънеше на главния вход, предположих, че мистър Рочестър вече е свободен. Останала сама, аз отидох до прозореца, но не можах да видя нищо — полумракът и падащият сняг образуваха гъста пелена и скриваха от очите ми дори храстите по поляната. Спуснах транспаранта и се върнах до камината.
Пламтящите въглени рисуваха пред очите ми гледка, в която намирах известна прилика с картината „Хайделбергският замък на Рейн“, която бях виждала някога; в този момент в стаята влезе мисис Феърфакс. С появяването й огнената мозайка сякаш се разпиля, а подтискащите, неприятни мисли, започнали да гнетят самотата ми, се разсеяха.
— На мистър Рочестър ще му бъде много приятно, ако вие и вашата ученичка дойдете тази вечер на чай в гостната — рече тя. — Той беше целия ден толкова зает, че не можеше да ви покани по-рано.
— В колко часа ще бъде чаят? — запитах аз.
— О, в шест часа. Тук той води редовен живот. Най-добре ще е да смените роклята си за случая. Ще дойда с вас да ви помогна. Ето ви свещ.
— Необходимо ли е да си сменям роклята?
— Да, няма да е зле. Вечер аз винаги се преобличам, когато мистър Рочестър е тук.
Тази церемония ми се стори малко превзета, обаче се прибрах в стаята си и с помощта на мисис Феърфакс свалих черната си вълнена рокля и облякох черната копринена — тя бе най-хубавата и при това единствената ми друга рокля, ако не смятам светлосивата, която според лоудските ми представи за елегантност смятах за прекалено модна и подходяща само за много тържествени случаи.
— Трябва да си сложите и брошка — каза мисис Феърфакс.
Имах само едно украшение — малка бисерна брошка, която ми беше подарила при раздялата мис Темпъл. Сложих я и слязохме долу. Нямайки навика да общувам с непознати хора, аз се чувствувах много неловко при мисълта, че ще се явя при мистър Рочестър, поканена съвсем официално. Пуснах мисис Феърфакс да върви пред мен през столовата, като я следвах съвсем близо; после, като минахме през портала, чиято завеса сега бе спусната, ние влязохме в разкошната гостна.
На масата горяха две восъчни свещи, з на камината — още две. Озарен от пламъците на буйния огън, до камината се приличаше Пайлът, а край него беше коленичила Адел. Мистър Рочестър се бе полуизлегнал на кушетката, кракът му почиваше върху една възглавница; той гледаше Адел и кучето. Пламъкът осветяваше лицето му. Познах в него вчерашния пътник — същите дебели, катраненочерни вежди, същото високо ъгловато чело, което изглеждаше още по-ъгловато под гладко сресаните назад коси. Познах и рязко очертания му нос, по-скоро характерен, отколкото хубав, широките му ноздри, които според мен говореха за избухлива натура, острите очертания на устните, брадичката и долната челюст, придаващи му много мрачен вид — това мога да кажа със сигурност. Фигурата му — той беше сега без наметало — съответствуваше на ъгловатата му глава; без да се отличава с висок ръст или грациозност, мистър Рочестър все пак бе прекрасно сложен, като атлет — широкоплещест и с тесен таз.
Стори ми се, че мистър Рочестър забеляза влизането ни, но, изглежда, не искаше да покаже това, понеже не вдигна глава, когато се приближихме.
— Мис Еър е тук, сър — рече мисис Феърфакс, както винаги, кротко.
Той кимна, но все още не откъсваше очи от детето и кучето.
— Нека мис Еър седне — каза той.
В неговия сдържан, студен поздрав и в припрения, но официален тон на гласа му имаше нещо, което сякаш казваше: „Какво ме интересува, дявол да го вземе, дали е тук мис Еър, или не! В този момент аз никак не съм наклонен да се занимавам с нея.“
Когато седнах, смущението ми беше вече изчезнало. Един безупречно вежлив прием навярно би ме смутил. Не бих могла да отвърна на такъв прием с подобаваща изисканост и финес; но тази своенравна рязкост не ме задължаваше с нищо, напротив — хрисимото ми спокойствие, противопоставено на екстравагантното му държане, ми даваше предимство. Освен това в ексцентричността на поведението му имаше нещо интересно. Любопитна бях да видя как ще се държи по-нататък.
Той стоеше като статуя, тоест нито говореше, нито се движеше. Мисис Феърфакс сигурно смяташе, че все някой трябва да прояви любезност, и започна да говори — както винаги много добродушно и както винаги само банални неща. Тя изрази съчувствие към мистър Рочестър по повод на това, че цял ден бил претрупан с работа, което може би му е било неприятно при тази болка в крака, а после забеляза, че той трябва да бъде търпелив и да постоянствува, ако иска по-скоро да оздравее.