— Мадам, бих ви помолил за чаша чай — беше единственият отговор на думите й.
Мисис Феърфакс бързо дръпна звънеца и когато подносът бе донесен, зее се грижливо и пъргаво да нарежда чашите, лъжичките и всичко необходимо. Аз и Адел минахме на масата, но господарят остана на кушетката.
— Бихте ли подали на мистър Рочестър чашата му — обърна се към мене мисис Феърфакс; — Адел сигурно ще я разлее.
Изпълних молбата й. Когато той пое чашата от ръката ми, Адел реши, че е настъпил подходящият момент да му напомни за моя подарък и рече високо на френски:
— Нали във вашия малък куфар, мосьо, има подарък за мадмоазел Еър?
— За какъв подарък говориш? — сърдито я запита мистър Рочестър. — Нима сте очаквали подарък, мис Еър? Обичате ли да получавате подаръци? — И той изпитателно ме погледна с тъмните си, гневни и проницателни очи.
— Едва ли бих могла да ви отговоря, сър. Малко опит имам в това отношение; хората обикновено смятат получаването на подаръци за приятно нещо.
— Хората? Но какво е вашето мнение?
— Ще ми е необходимо известно време, сър, за да ви дам задоволителен отговор. Нали подаръците са най-различни, човек трябва да помисли, преди да отговори.
— Вие, мис Еър, не сте съвсем простодушна като Адел; щом ме види, тя направо иска подарък, а вие го усуквате.
— Защото не съм така убедена, че го заслужавам, както Адел; тя може да разчита на отдавнашното ви познанство и на известен навик в това отношение: тя казва, че винаги й подарявате играчки. Но за мен ще е трудно да предявя някакви изисквания, тъй като съм чужда тук и не съм направила нищо, което да заслужава възнаграждение.
— О, моля ви, не бъдете прекалено скромна! Изпитах Адел и разбрах, че сериозно сте се потрудили. Тя няма бог знае какви способности, няма и дарби и все пак за кратко време е постигнала голям напредък.
— Ето че ми направихте подарък, сър; много съм ви благодарна — най-голямата радост за учителя е да похвалят негов ученик.
— Хм… — изрече мистър Рочестър и започна мълчаливо да пие чая си.
Когато отнесоха сервиза и мисис Феърфакс се настани в един ъгъл с плетивото си, а Адел ме хвана за ръка и ме поведе из стаята, показвайки ми хубавите книги и орнаментите по конзолите и шкафовете, господарят каза:
— Седнете до огъня.
Както бе прието, ние се подчинихме; Адел искаше да седне на коленете ми, но й наредиха да се забавлява с Пайлът.
— Живеете в дома ми вече три месеца, нали?
— Да, сър.
— Пристигнахте от…
— Лоудското училище в Н-ското графство.
— О, от благотворително заведение! Колко време прекарахте там?
— Осем години.
— Осем години! Вие трябва да сте много издръжлива! Мислех, че само четири години, прекарани на такова място, могат да съсипят и най-здравия човек. Нищо чудно тогава, че приличате на същество от друг свят. А аз се питах защо имате такова лице. Когато ви срещнах снощи на пътя за Хей, кой знае защо, си спомних за феите и едва не ви попитах не сте ли омагьосали коня ми; аз и сега още не съм съвсем убеден в противното. Кои са родителите ви?
— Нямам родители.
— И сигурно никога не сте имали; помните ли ги?
— Не.
— Така и предполагах. Изглежда, тогава, седнали край онази ограда, вие чакахте своята свита.
— Каква свита, сър?
— Малките човечета със зелени дрехи; тогава имаше много подходяща луна. Аз сигурно смутих някой от вашите танци, затова вие заледихте проклетия път.
Поклатих глава.
— Малките човечета със зелени дрехи са напуснали Англия още преди сто години — рекох аз с тон, сериозен като неговия. — И сега дори по пътя за Хей или в околността не ще намерите от тях никаква следа. Мисля, че нито лятната, нито зимната луна ще осветява някога отново техните веселби.
Мисис Феърфакс изпусна плетивото си и вдигнала учудено вежди, слушаше странния ни разговор.
— Е — продължи мистър Рочестър, — щом нямате родители, сигурно имате някакви роднини — чичовци, вуйчовци, лели и вуйни.
— Не. Никога не съм чувала за такива.
— А къде е домът ви?
— Аз нямам дом.
— Къде живеят братята и сестрите ви?
— Нямам братя и сестри.
— Кой ви посъветва да дойдете тук?
— Дадох обявление във вестниците и мисис Феърфакс ми отговори.
— Да — рече добрата дама, за която последните въпроси бяха много по-понятни, — и аз всеки ден благодаря на провидението, че ми помогна да направя този избор. Мис Еър е неоценим другар за мен, а за Адел — добра и грижлива възпитателка.