Мистър Рочестър благоволяваше да се обяснява с мен, което бе почти равносилно на извинение. Не останах равнодушна към думите му и исках да изразя това.
— На драго сърце съм готова да ви развлека, сър, стига да мога, на драго сърце; но с какво да започна? Не зная какво би ви интересувало. Задавайте ми въпроси и аз ще се постарая да ви отговарям.
— Тогава преди всичко кажете съгласна ли сте, че имам право да се държа малко властно, рязко, да проявявам понякога и взискателност, като имате пред вид аргументите, които вече изтъкнах, а именно, че бих могъл да ви бъда баща, че съм си извоювал богат жизнен опит, общувайки с много хора от различни народности, и че съм обходил половината от земното кълбо, докато вие спокойно сте си живели на едно място, сред едни и същи люде.
— Постъпете както желаете, сър.
— Това не е отговор или в най-добрия случай е отговор, способен да предизвика раздразнение, тъй като е много уклончив. Изразете се по-ясно.
— Не мисля, сър, че имате право да ми заповядвате само защото сте по-възрастен от мен или защото по-добре познавате живота; вашите претенции за превъзходство могат да се основават само на едно — какви уроци сте извлекли от живота и опита, който имате.
— Хм, не е казано лошо. Но ако се съглася с това, не бих могъл да претендирам за превъзходство, защото не съм извлякъл никакви уроци или ако съм извлякъл, те са били лоши. Ще оставим настрана въпроса за превъзходството, ала вие все пак трябва да се примирите с положението да се подчинявате от време на време на разпорежданията ми, без да се обиждате и да се сърдите на заповедническия ми тон. Съгласна ли сте?
Аз се усмихнах: дойде ми наум, че все пак мистър Рочестър е своеобразен човек — той, изглежда, забравя, че ми плаща тридесет лири годишно, за да изпълнявам разпорежданията му.
— Хубава усмивка — каза той, като улови веднага усмивката, появила се на лицето ми. — Но говорете.
— Помислих си, сър, че малцина господари биха питали подчинените си, на които плащат, не се ли обиждат и не се ли сърдят от техните разпореждания.
— Подчинените си, на които плащат? Та вие моя подчинена ли сте? Ах, да, забравих за вашата заплата! Е, нищо! Ще ми разрешите ли поне въз основа на тези меркантилни отношения да ви потормозя малко?
— Съгласна съм от все сърце, сър, но не на това основание, а защото забравихте този факт и защото не ви е безразлично как се чувствува един подчинен.
— И сте съгласна да минете без множеството формални изрази и условности и да не смятате това за арогантност?
— Положително, сър; винаги мога да направя разлика между непринудено държане и арогантност. Първото ми харесва, а второто не би могло да търпи никое свободно същество, дори срещу заплата.
— Глупости! Повечето от вашите свободни същества са готови за пари да търпят всичко; затова говорете само за себе си, без да се впускате в обобщения, които никак не са ви ясни; впрочем, в душата си аз ви стискам ръка за отговора, макар да е неточен, а също и за начина, по който го формулирахте. Вие говорихте с искреност и прямота, каквито рядко се срещат: напротив, на откровености се отговаря обикновено с фалшивост, студенина или с глупаво и грубо неразбиране. Между три хиляди млади гувернантки едва ли биха се намерили и три, които да ми отговорят като вас. Но аз нямам намерение да ви лаская. Ако наистина сте човек от друго тесто, това не е ваша заслуга — природата ви е създала такава. И после, аз много бързам с моите заключения. Та аз едва ви познавам, може и да не сте по-добра от другите; може би имате известни положителни черти, но криете в себе си и страшни недостатъци.
„Може би и вие също“ — помислих си аз. Когато в главата ми мина тази мисъл, погледите ни се срещнаха. Изглежда, той прочете мисълта ми и отговори, сякаш бях я изразила гласно:
— Да, да, права сте! Аз имам цял куп недостатъци. Зная ги и нямам намерение да ги крия, уверявам ви. Бог ми е свидетел колко малко основание имам да бъда прекалено строг към другите; в досегашния ми живот е имало доста лоши постъпки, а и целият характер на живота е такъв, че всичките насмешки и упреци, с които си се отнасял към ближните си, може да се струпат върху собствената ти глава. Когато бях на двадесет и една години, аз тръгнах или по-точно тласнат бях по лош път (както всички порочни хора, аз съм готов да прехвърля половината от вината върху „злата“ съдба и „неблагоприятните“ обстоятелства) и оттогава не можах да се върна в правия път. А можех да бъда съвсем друг; можех да бъда по-умен, добър като вас и почти толкова непорочен. Завиждам на покоя на душата ви, на чистата ви съвест, на неосквернените ви спомени. Малко момиче, чистите, неосквернени спомени са чудесно съкровище, непресъхващ извор на живителна сила. Не е ли така?