— А какви бяха спомените ви, когато бяхте осемнадесетгодишен, сър?
— О, тогава всичко бе хубаво — кристални и здрави помисли! Никаква кал, никаква гнилост не ги отравяше. На осемнадесет години бях като вас, съвсем като вас. Природата ме бе създала добър човек, мис Еър, а виждате ли какъв съм сега! Ще кажете, че не виждате — надявам се поне, че именно това чета в погледа ви (внимавайте прочее какво говорят очите ви; много лесно разбирам езика им). И тъй, повярвайте ми: не съм негодник и вие не трябва да ме смятате за такъв; искрено съм убеден, че по-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото в резултат на наклонностите си, аз съм станал най-обикновен грешник, роб на всички нищожни развлечения, на които се отдават богатите и празни хора. Учудва ли ви, че ви признавам това? Знайте, че в бъдещия си живот често ще ставате довереница на тайните на вашите познати: хората инстинктивно ще долавят, както и аз, че на характера ви е присъщо не да говорите за себе си, а да изслушвате другите, конто говорят за себе си. Те ще чувствуват и това, че слушате изповедите им не със злобна насмешка, а с вродено съчувствие, в което човек намира утеха и подкрепа, защото нему го натрапвате открито.
— Откъде знаете? Как предугаждате всичко това, сър?
— Зная прекрасно. Затова и говоря, без ни най-малко да се замислям. Ще кажете, че е трябвало да се издигна над обстоятелствата. Да, трябваше, трябваше, но както виждате, това не е станало. Когато съдбата ми се подигра, аз още не бях богат с житейска мъдрост, за да запазя спокойствие: предадох се на отчаянието, а след това пропаднах. И ето сега, когато някой развратен глупак предизвика у мен отвращение с жалкото си, недостойно поведение, трудно мога да се утеша с мисълта, че съм по-добър от него: принуден съм да призная, че и аз съм такъв. А как съжалявам, че не можах да устоя! Бог ми е свидетел, че съжалявам! Ако ви увлекат съблазни, мис Еър, спомнете си за вашата съвест: угризението на съвестта е в състояние да отрови целия ви живот.
— Казват, сър, че разкаянието лекува.
— Разкаянието не помага. Само нравственото възраждане лекува. Бих могъл да се възродя, все още имам сили за това, но… какъв смисъл има да мислиш за възраждане, когато си възпрепятствуван, угнетен и презрян? А ако завинаги съм лишен от щастие, имам право да търся в живота поне малко наслада; и аз ще я получа, каквото и да ми струва това.
— Тогава ще падате все по-низко, сър.
— Възможно е. Но нима непременно ще пропадна, в случай че тази наслада е чиста и приятна? А аз ще я получа чиста и приятна като дивия мед, който пчелите събират по полето.
— Пчелите жилят, а дивият мед горчи, сър.
— Откъде знаете? Никога не сте го опитвали. Какъв сериозен, какъв тържествен вид имате; но вие разбирате от всичко това толкова, колкото ей тази камея — той взе от камината една камея. — Нямате право да ме поучавате, тъй като сте новачка — още непристъпила прага на живота и съвсем непосветена в неговите тайни.
— Напомням ви само собствените ви думи, сър. Вие казахте, че грешките водят до угризения на съвестта и че тези угризения са отрова за цял живот.
— Но кой говори сега за грешки! Едва ли миналата през главата ми мисъл може да се сметне за грешка. Тя бе по-скоро вдъхновение, отколкото съблазън. Тя бе много светла, много успокояваща, зная това. Ето, тя пак се появява! Не, това не е демон, уверявам ви, а ако е демон, той носи одеждите на светъл ангел. Мисля, че трябва да пусна този прекрасен гост, щом пожелае да влезе в сърцето ми.
— Не му се доверявайте, сър, той не е истински ангел.
— Още веднъж ви питам: откъде знаете? По силата на какъв инстинкт можете да различите падналия ангел — ангела на бездната — от вестителя на небето, да различите духовния водач от изкусителя?
— Съдя по израза на вашето лице, сър; вие бяхте смутен, когато казахте, че тази мисъл се е върнала в главата ви. Уверена съм, че ще си навлечете нови беди, ако последвате съветите й.
— Ни най-малко! Тя ми носи най-сладката вест, а освен това вие не сте страж на съвестта ми! Затова не се безпокойте. Ела при мен, прекрасни странниче!