Никога не сте ли изпитвали ревност, мис Еър? Разбира се, не; излишно е да ви питам, тъй като за вас и любовта е непозната. Тепърва ще има да изпитате и двете чувства; душата ви спи и още не е даден тласъкът, който ще я пробуди. Вие смятате, че целият живот тече така спокойно, както реката на вашата младост. Плувате със слепи очи и глухи уши и нито забелязвате щръкналите сред течението скали, нито чувате как се разбиват и кипят около тях вълните. Но запомнете от мен: ще дойде ден, когато ще се озовете пред тясна скалиста клисура, където реката на живота се превръща в кипящ водовъртеж, който гърми и се пени; тогава вие или ще се ударите в острите скали и ще станете на парчета, или ще ви подхване някоя спасителна вълна и ще ви отнесе сред по-спокойни води, както се случи сега с мене. Харесва ми този ден: това стоманеносиво небе, тази сурова, притихнала в студа природа.
Харесва ми Торнфийлд, неговата старинност, уединение, старите дървета с гарванови гнезда и глоговете, сивата фасада и редиците тъмни прозорци, отразяващи металния небосвод; и все пак тъй дълго презирах дори мисълта за него и го отбягвах, сякаш беше поразен от чума. О, как го презирам и сега…
Той стисна зъби и замълча, после се спря и удари с крак по замръзналата земя. Изглежда, беше го обзела някаква неприятна нему мисъл и така здраво го държеше в плен, че той не можеше да се помръдне от мястото си.
Когато мистър Рочестър се спря, бяхме излезли на главната алея. Пред нас се възправяше домът му. Вдигнал очи към бойниците, той им хвърли такъв поглед, какъвто никога не съм виждала у него нито преди, нито след това. В тези големи очи под черните вежди се бяха насъбрали болка, срам, гняв, раздразнение, отвращение и омраза, които сякаш за миг се вкопчиха в отчаяна борба помежду си. И битката щеше да бъде жестока, ако не се бе появило и възтържествувало друго чувство: нещо грубо и дръзко, упорито и решително; то укроти порива му и скова чертите на лицето му. Той продължи:
— Докато мълчах, мис Еър, спорих със съдбата си. Тя стоеше ей там, до онзи бук — вещица като онези, които се явили на Макбет край Форес.
„Обичаш ли Торнфилд“ — каза тя, вдигайки показалец, и сетне написа във въздуха с разкривени огнени букви паметни слова, които се проточиха по цялата фасада на къщата между долните и горните прозорци: „Обичай го, ако можеш! Обичай го, ако смееш!“
„Ще го обичам! — отвърнах аз. — Смея да го обичам!“ И ще сдържа думите си — добави мистър Рочестър мрачно, — ще счупя преградите по пътя към щастието, към доброто — да, към доброто! Искам да стана по-добър, отколкото бях, отколкото съм; и както Левиатан е чупил копия, пики и брони, така и аз ще помета пред себе си като сламки всички препятствия, които другите смятат за железни прегради.
В този момент до него дотича Адел със своя шътълкок.
— Махай се! — викна той грубо. — Стой настрана, дете, или върви при Софи!
След това ние продължихме разходката си мълчаливо и аз реших да му напомня за темата, от която той така внезапно се бе отклонил.
— И какво, напуснахте ли балкона, сър, когато мадмоазел Варан влезе в стаята? — попитах аз.
Бях почти сигурна, че в отговор на неуместния ми въпрос той ще реагира рязко, но господарят ми, напротив, се отърси от мрачните си мисли, обърна се към мен и лицето му се проясни.
— О, аз забравих за Селин. Е, трябва да продължа. Когато видях моята фея с кавалер, стори ми се, че чувам съскане и зелената змия на ревността, свила се на кълбо на обления от лунна светлина балкон, надигна глава, плъзна се под жилетката ми, в миг разкъса гърдите ми и се вмъкна в сърцето ми. Колко чудно! — възкликна той, отклонявайки се отново от разказа си. — Колко чудно, че доверявам на вас всичко това, млада госпожице; чудно е и че ме слушате спокойно, сякаш е най-обикновеното нещо на света някой мъж като мен да разказва своите приключения с любовниците си от операта на едно странно, неопитно момиче като вас. Но втората чудноватост обяснява първата; както ви казах преди, вие с вашата сериозност, разумност и такт сте създадена само за пазителка на чужди тайни. Освен това зная с каква чиста душа общувам: зная, че тя не се поддава на зараза — вие имате особена, единствена по рода си душа. За щастие аз не се готвя да я оскверня, но дори да имах такова намерение, едва ли бих успял. Колкото повече общуваме, толкова по-добре; защото аз не мога да ви погубя, но вие можете да ме ободрите.