— Ах, ето как гледате на това! Е, време е да вървя в къщи; и вие също, вече се стъмва.
Но аз останах още няколко минути с Адел и Пайлът, потичах с нея и изиграхме една игра шътълкок. Когато се прибрахме, свалих шапката и палтото й, взех я на колене и я държах така цял час, като й разреших да бъбри колкото си иска: дори не я упреквах за маниерниченето и леките капризи, към които беше склонна, когато чувствуваше, че й обръщат внимание, и които издаваха лекомислената й природа, вероятно унаследена от майка й и неприсъща на една англичанка. Но Адел имаше и достойнства и аз бях склонна да надценя всичко добро у нея. Търсех в чертите й някаква прилика с мистър Рочестър, но напразно: нито чертите, нито изражението й напомняха за него. Беше ми жал: ако би могло да се установи такова сходство, той би й отделял по-голямо внимание.
Чак вечерта, когато се оттеглих в стаята си, аз можах да анализирам подробно всичко, което ми бе разказал мистър Рочестър. Както бе отбелязал и той, тази история беше съвсем обикновена. Увлечение на богат англичанин по френска танцьорка и измяна от нейна страна — едно наистина често явление в обществото. Но имаше и нещо съвсем странно в дълбокото вълнение, обзело изведнъж моя господар, когато се опита да изрази сегашното си задоволство, появилата се отново в душата му радост, че живее в старото имение и неговите околности. С учудване размишлявах над случилото се, но съзнавайки, че съм безсилна да го разреша в дадения момент, аз постепенно се отвлякох от него и се замислих за държането на господаря към самата мен. Струваше ми се, че доверието, което той реши да ми окаже, е благодарност за моето благоразумие и аз го приех като такова. От няколко седмици той бе започнал да се отнася към мен по-добре, отколкото в началото. Аз чувствувах, че вече не му преча; той не ме поздравяваше с ледено високомерие при случайните ни срещи и, изглежда, те му бяха приятни. Винаги намираше за мене ласкава дума, а понякога и усмивка. Ако ме поканеше при себе си, приемаше ме сърдечно и аз чувствувах, че действително съм в състояние да го развличам и че тези вечерни разговори са толкова приятни за него, колкото полезни за мен.
Аз всъщност говорех сравнително малко, но пък го слушах с наслада. Той беше общителна натура; обичаше да разкрива пред своята непознаваща света слушателка картини, отразяващи живота и нравите (имам пред вид не картини, които изобразяват развратен живот или лоши нрави, а такива, които ме отнасяха в друг, по-широк свят, който ме радваше със своята странна неизвестност); аз с жив интерес приемах от него новото, представях си картините, които той ми рисуваше, и мислено го следвах в непознатите сфери на живота, разкривани от него; той никога не ме смути или изненада с какъвто и да било порочен намек.
Непринудеността, с която се държеше мистър Рочестър, премахна моята неприятна и за самата мен сдържаност; приятелската откровеност, коректна и сърдечна, с която той се отнасяше към мен, ме приближи до него. Понякога той ми се струваше по-скоро роднина, отколкото господар. От време на време мистър Рочестър пак държеше заповеднически тон, но аз не му забелязвах: знаех, че такъв му е характерът. Бях толкова щастлива, толкова доволна от новото в живота ми, щото престанах да тъгувам за това, че нямам близки: тънкият полумесец на моята съдба започна да расте; празните страници в книгата на живота ми се запълваха; здравето ми укрепна, позакръглих се, станах и по-силна.
Смятах ли и сега, че мистър Рочестър е грозен? Не, читателю: чувството на благодарност и много други впечатления — все приятни и хубави — правеха лицето му най-желаното за мен; присъствието му в стаята ме стопляше повече и от най-буйния огън. И все пак не бях забравила неговите недостатъци, а и не можех да ги забравя, защото той твърде често ги проявяваше пред мен. Беше горд, насмешлив, рязък с всички, които стояха по-долу от него. Дълбоко в душата си аз знаех, че голямата му доброта към мен не му пречи да бъде несправедлив и прекалено строг към много други. Настроението му съвсем без причина се разваляше; неведнъж, когато изпращаше да ме повикат да му чета, го намирах сам в библиотеката, свел глава над скръстените си ръце, и когато вдигаше поглед към мен, на лицето му виждах мрачно, почти злобно изражение. Но аз вярвах, че лошото настроение, грубостта и миналите му нравствени прегрешения (казвам миналите, тъй като в това отношение той сега, изглежда, се бе поправил) бяха резултат от суровите изпитания на съдбата. Вярвах, че по природа той е човек с по-добри наклонности, по-възвишени принципи и много по-чисти стремежи от онези, развивали се в него по силата на обстоятелствата, наложени от възпитанието или поощрени от съдбата. Бях убедена в прекрасните му заложби, макар те в момента да ми се струваха притъпени и неразвити. Не мога да отрека, че се измъчвах заради неговата мъка, каквато и да бе тя, и бих дала много, за да я облекча.