Въпреки че угасих свещта и си легнах, не можах да заспя, спомняйки си погледа му, когато се спря сред алеята и каза, че му се явила неговата съдба и го подтикнала да дръзне да бъде щастлив в Торнфийлд.
„А защо да не бъде? — питах се аз. — С какво го отблъсква домът му? Скоро ли пак ще замине? Мисис Феърфакс казваше, че рядко се задържал в имението повече от две седмици, а ето че живее тук вече два месеца. Ако наистина замине, ще ми бъде много мъчно. Може би няма да бъде тук през пролетта, лятото и есента. Колко нерадостни ще бъдат за мен слънчевите лъчи и хубавите дни!“
Не зная дали бях заспала след тези размишления, или не, но във всеки случай изведнъж се стреснах от някакво глухо бърборене, странно и зловещо, което идваше, ако се не лъжа, от стаята точно над моята. Съжалих, че бях загасила свещта; нощта беше непрогледна, а душата ми — подтисната. Надигнах се, приседнах в леглото и се ослушах. Всичко тънеше в тишина.
Опитах се отново да заспя, но сърцето ми биеше тревожно: душевното ми спокойствие бе нарушено. Далеч долу, в хола, часовникът удари два. В този миг ми се стори, че някой докосна вратата ми — сякаш нечии пръсти се плъзнаха по нея, опипвайки пътя по тъмния коридор. Попитах: „Кой е там!“ Не последва отговор. От страх ме побиха тръпки. Ала изведнъж ми дойде на ума, че това може да е Пайлът: когато забравяха да затворят кухненската врата, той често се добираше до вратата на мистър Рочестър и лягаше на прага й. Много сутрини аз го бях виждала там. Тази мисъл малко ме окуражи и си легнах. Тишината успокоява нервите и тъй като в цялата къща сега цареше дълбоко мълчание, аз започнах да се унасям в дрямка. Но тази нощ не ми бе съдено да спя. Едва сънят се приближи до възглавницата ми и побягна ужасен, изплашен от нещо смразяващо сърцето.
Разнесе се сатанински смях — тих, сподавен и глух. Той сякаш прозвуча край самата врата на моята стая. Горният край на леглото ми беше близо до вратата и отначало ми се стори, че този, който се смееше, е до самото легло или дори върху възглавницата ми; станах, огледах се, обаче нищо не видях. Но ето че зловещите звуци се повториха и аз разбрах, че те идват откъм коридора. Първата ми мисъл бе да скоча и да сложа резето на вратата, втората — да извикам пак: „Кой е там?“
Нещо забълболи и простена. След малко чух стъпки по коридора към стълбите за третия етаж: скоро бе направена вратата, която ги отделяше от коридора; чух как тя се отвори и затвори, после всичко стихна.
„Дали това бе Грейс Пул? Нима тя наистина е завладяна от зъл дух?“ — питах се аз. Не бях в състояние да остана повече сама и реших да отида при мисис Феърфакс. Бързо нахлузих роклята си, наметнах един шал, дръпнах резето и с трепереща ръка отворих вратата. В коридора, точно пред моята стая, гореше свещ; тя беше сложена на пътеката, която покриваше пода. Това обстоятелство ме порази. Но още повече се учудих, когато забелязах, че въздухът е замъглен, сякаш бе изпълнен с дим. А когато се огледах наоколо, мъчейки се да разбера откъде иде тази синкава мъгла, усетих силна миризма на изгоряло.
Нещо изскърца — някъде се открехна врата; Това беше вратата на мистър Рочестър и димът заизлиза оттам на кълба. Вече не мислех нито за мисис Феърфакс, нито за Грейс Пул и за тайнствения смях: за миг се озовах в стаята на моя господар. Около леглото се издигаха огнени езици; завесите вече горяха, а сред огъня и дима мистър Рочестър лежеше неподвижно, потънал в дълбок сън.
— Събудете се! Събудете се! — викнах аз.
Раздрусах го, но той само промърмори нещо и се обърна на другата страна: димът го бе упоил. Не биваше да губя нито минута — вече се запалваха чаршафите. Спуснах се към легена и каната. За щастие те бяха големи и пълни с вода. Грабнах ги, излях водата върху леглото и спящия, завтекох се в стаята си, донесох своята кана с вода, излях и нея върху леглото и с божия помощ успях да угася огъня.
Съскането на гаснещите пламъци и шумът от счупването на каната, която запокитих, след като я бях изляла, и най-вече студеният душ, с който окъпах здравата мистър Рочестър, му помогнаха най-после да дойде в съзнание. Макар в стаята да бе тъмно, разбрах, че той се е събудил, тъй като го чух да сипе някакви ругатни, недоумявайки защо лежи сред локва вода.
— Какво е това, наводнение ли? — извика мистър Рочестър.
— Не, сър — отговорих аз. — Но тук имаше пожар. Ставайте, моля ви, цял сте във вода; сега ще донеса свещ.