— В името на всички зли духове в християнския свят, кажете, вие ли сте това, Джейн Еър? — попита той. — Какво направихте с мен, магьоснице? Кой е тук в стаята освен вас? Решихте да ме удавите ли?
— Ще ви донеса свещ, сър. И за бога, ставайте. Някой е замислил нещо страшно; не ще може още сега да откриете кой е той и какво точно е замислял.
— Ето че вече съм на крак! Донесете ми веднага свещ, но не по-рано от две-три минути, докато облека нещо сухо, стига да намеря… Да, ето халата ми. А сега бягайте!
Завтекох се и донесох свещта, която все още стоеше в коридора. Той я пое от мен, вдигна я и огледа леглото, цялото почерняло и обгоряло, мокрите чаршафи и потъналия във вода килим.
— Какво значи това, кой го направи? — запита той.
Разказах му накратко всичко, което ми бе известно: за странния смях, който бях чула в коридора, за стъпките към стълбата за третия етаж, за дима, за миризмата на изгоряло, довела ме до неговата стая, за пожара в стаята и потушаването му с водата, която ми беше подръка.
Мистър Рочестър слушаше намръщено: докато говорех, лицето му изразяваше повече загриженост, отколкото учудване. Когато млъкнах, той не заговори веднага.
— Да извикам ли мисис Феърфакс? — попитах аз.
— Мисис Феърфакс? Не. За какъв дявол ще я викате? Какво може да направи тя? Нека си спи спокойно.
— Тогава ще доведа Лия и ще събудя Джон и жена му.
— В никакъв случай! Седете си мирно. Имате ли шал? Ако ви е студено, можете да вземете онова мое наметало. Наметнете го и седнете там в креслото; така, аз ще ви загърна. А сега вдигнете краката си на столчето, за да не ги намокрите. Ще ви оставя за няколко минути; ще взема и свещта. Стойте тук, докато се върна, и не вдигайте никакъв шум. Трябва да се кача на третия етаж. Помнете: не мърдайте и не викайте никого.
Мистър Рочестър излезе — светлината на свещта се отдалечаваше. Той мина много тихо по коридора, отвори почти безшумно вратата към стълбите, затвори я след себе си и последният лъч изчезна. Останах в пълна тъмнина. Ослушвах се да доловя някакъв шум, но не чух нищо. Мина доста време. Умората все повече ме налягаше. Беше ми студено въпреки наметалото, а и не намирах никакъв смисъл да стоя тук, щом не биваше да будя другите. Тъкмо се канех да наруша поръката на мистър Рочестър, рискувайки да предизвикам гнева му, когато на стената на коридора отново се появи слаб отблясък и чух стъпки на боси крака по пътеката. „Дано това е той — рекох си аз, — а не някой друг.“
Мистър Рочестър се върна блед и много мрачен.
— Всичко ми е ясно — каза той, оставяйки свещта на умивалника; — както предполагах, така и излезе.
— Какво именно, сър?
Отговор не последва; мистър Рочестър стоеше, скръстил ръце, с поглед, прикован в пода. След няколко минути той попита със съвсем странен тон:
— Казахте, че сте видели нещо, когато сте отворили вратата на стаята си, така ли беше?
— Не, сър, само една свещ на пода.
— Но сте чули някакъв странен смях. Вие и друг път сте чували такъв смях или нещо подобно, нали?
— Да, сър; вие имате тук една жена, която се занимава с шиене — казва се Грейс Пул, — тя се смее така. Странна особа!
— Съвсем вярно, Грейс Пул — вие отгатнахте. Тя, както казвате, е странна, много странна. За всичко това ще си помисля. Но все пак съм доволен, че вие сте единственият човек освен мен, който знае всичките подробности на това произшествие. Вие не сте бъбрива: не казвайте нищо за това. Аз ще обясня тази работа — той посочи леглото. — А сега си вървете в своята стая. Ще прекарам прекрасно останалата част от нощта на дивана в библиотеката. Сега е към четири. След два часа слугите ще бъдат на крак.
— В такъв случай лека нощ, сър — рекох аз и се приготвих да си вървя.
Мистър Рочестър изглеждаше учуден, което беше много нелогично — нали сам той току-що ми бе казал да си вървя.
— Какво! — възкликна той. — Вече си отивате, и то така?
— Но нали вие сам казахте, сър.
— Обаче не и така изведнъж, без нито една съчувствена и приветлива дума… във всеки случай не така рязко и сухо… Та вие ми спасихте живота — изтръгнахте ме от ноктите на една мъчителна и ужасна смърт, — а сега ме отминавате, сякаш сме съвсем чужди хора? Дайте поне да си стиснем ръце.
Той ми протегна ръката си, а аз му подадох моята. Той я пое първо с една ръка, сетне с двете.
— Вие ми спасихте живота; приятно ми е, че тъкмо на вас съм толкова много задължен. Не ще кажа нищо повече. Не бих могъл да понасям човек, комуто би трябвало да съм задължен по такъв начин. Но вие сте друга и вашите благородни постъпки не са бреме за мен, Джейн.