Най-странното беше това, че абсолютно никой в къщата освен мен не обръщаше внимание на нейните привички и не се чудеше на тях, никой не говореше за положението или работата й, никой не я съжаляваше за уединението или самотата й. Всъщност веднъж долових част от разговор между Лия и една от чистачките, който се отнасяше за Грейс. Лия бе казала нещо, което не можах да чуя, а събеседницата й забеляза:
— Май че добре й плащат.
— Да — отвърна Лия, — ще ми се и аз да получавам толкова. Не че ми плащат малко — не, в Торнфийлд не са Стиснати, — но моята заплата няма и една пета от нейната. И тя си я туря настрана: всеки три месеца ходи до Милкоутската банка. Никак няма да ми е чудно, ако е натрупала толкова пари, че да може да си живее самостоятелно, ако реши да напусне: но чини ми се, че е свикнала с този дом, па и още няма четиридесет години и е силна, може да върши всичко. Не й е време да се откаже от работа.
— Тя сигурно добре си върши работата — рече чистачката.
— О, тя си разбира от работата — отвърна многозначително Лия; — не всеки би се оправил на нейно място, дори да му дават толкова пари, колкото Дават сега на нея.
— Право казваш! — бе отговорът. — Чудя се дали господарят…
Чистачката щеше да продължи, но в този миг Лия се обърна, видя ме и веднага сръчка събеседницата си,
— Нима тя не знае? — чух аз шепота на жената. Лия поклати глава и разговорът, разбира се, Свърши.
Всичко, което научих от него, се свеждаше до едно: в Торнфийлд има някаква тайна, която умишлено крият от мен.
Дойде четвъртък. Всичко беше готово още от предишната вечер: килимите постлани, завесите над леглата, окачени, а самите легла — покрити с блестящи бели кувертюри, тоалетните масички подредени, мебелите избърсани, а във вазите — цветя; спалните и гостните просто светеха от чистота. Холът също бе почистен; старият часовник с резба, перилата и стъпалата на стълбите лъщяха като огледало; в столовата бюфетът блестеше с наредените си чинии; гостната и будоарът бяха отрупани с вази с цъфтящи екзотични растения.
Мина пладне. Мисис Феърфакс облече най-официалната си черна атлазена рокля, сложи си ръкавиците и златния часовник — тя щеше да посреща гостите, да съпровожда дамите до стаите им и прочие. Адел също щеше да бъде натъкмена, но според мен едва ли биха я повикали при гостите, особено първия ден. Обаче за да доставя на момичето удоволствие, позволих на Софи да го премени с една от неговите къси муселинени рокли. Що се отнася до мен, аз нямаше защо да се преобличам: нямаше да се наложи да напусна светилището си — учебната стая; тя беше станала за мен наистина светилище — „любимо убежище в часове на тревога“.
Беше тих, ясен пролетен ден, един от дните, които наблюдавахме в края на март или началото на април и които с ведрината си предвещават лятото. Денят гаснеше, но вечерта бе също топла и аз работех в учебната стая на отворен прозорец.
— Закъсняват — каза мисис Феърфакс, влизайки при мен, като шумолеше с роклята си. — Радвам се, че заръчах обедът да е готов един час по-късно от времето, определено от мистър Рочестър; вече минава шест. Изпратих Джон да постои на пътната врата да види дали не се задават: оттам се вижда почти целият път към Милкоут. — Тя се приближи до прозореца. — Ето го! — възкликна мисис Феърфакс. — Е, Джон (тя се наведе през прозореца), какво ново?