Разказвах й приказки, докато беше в състояние да ме слуша, а после излязох с нея в коридора. Лампата в хола бе запалена и Адел изпитваше голямо удоволствие да гледа, надвесена над парапета на стълбите, как влизат и излизат прислужниците. Когато времето бе вече доста напреднало, от гостната, където бе пренесено пианото, се разнесе музика. Седнахме с Адел на най-горното стъпало да слушаме. Сега нечий глас се смеси с тържествените звуци на пианото — пееше жена, и то много приятно. След солото последва дует, а сетне трио или квартет; в паузите до нас достигаше веселото бръмчене на разговарящите. Дълго го слушах и изведнъж открих, че съм наострила уши и се мъча да доловя сред тази многогласа глъчка характерния тембър на мистър Рочестър; и когато скоро след това успях да различа гласа му, почнах да се опитвам да разбера какво говори той.
Часовникът удари единадесет. Аз погледнах Адел, която беше облегнала глава на рамото ми; очите й се затваряха, затова я взех на ръце и я отнесох в леглото й. Дамите и господата се разотидоха по стаите си чак към един часа.
Следният ден бе също тъй хубав; гостите отидоха на разходка някъде из околността. Те тръгнаха рано сутринта, някои на коне, други с карети. Наблюдавах както заминаването, така и завръщането им. Мис Бланш Инграм както и вчера беше единствената жена на кон и както вчера мистър Рочестър яздеше до нея; двамата се бяха отделили малко от останалите. Изтъкнах това обстоятелство на мисис Феърфакс, която стоеше до мен на прозореца.
— Нали казвахте, че едва ли ще се оженят — забелязах аз. — Но, както виждате, мистър Рочестър явно я предпочита пред останалите дами.
— Да, може би; той несъмнено се възхищава от нея.
— И тя от него — добавих аз. — Вижте как навежда към него глава, сякаш си говорят нещо тайно. Бих искала да разгледам лицето й — досега не можах да го зърна.
— Ще я видите довечера — отвърна мисис Феърфакс. — Подхвърлих на мистър Рочестър, че Адел много иска да я представят на дамите, а той рече: „А, така ли? Нека дойде привечер след храна в гостната и помолете мис Еър да я съпроводи.“
— Разбира се, той е казал това просто от учтивост; убедена съм, че няма за какво да ходя там — отговорих аз.
— Да, аз обърнах вниманието му на факта, че не сте свикнали с присъствието на много хора и едва ли ще искате да бъдете сред такава шумна компания от непознати, а той отговори с обичайната си припряност: „Глупости! Ако възрази, кажете й, че това е мое, лично мое желание, а ако упорствува, нека знае, че ще я замъкна там насила.“
— Е, такива грижи няма да му създам — рекох аз. — Щом непременно трябва да отида, ще го сторя, но никак не ми се иска. А вие ще бъдете ли там, мисис Феърфакс?
— Не; извиних се и той ми разреши да отсъствувам. Ще ви кажа как да избегнете неловкия момент на официалното ви представяне пред всички — това е най-неприятното нещо в такива случаи. Влезте в гостната, докато там няма още никой, преди дамите да са станали от масата, и си изберете местенце в някое затулено ъгълче; не е необходимо да стоите дълго, след като влязат господата, освен ако сама не желаете да останете повече. След като мистър Рочестър ви види, че сте там, може да се измъкнете — никой няма да забележи това.
— А как мислите, гостите дълго ли ще стоят тук?
— Сигурно две-три седмици, не повече. След великденската ваканция сър Джордж Лин, който неотдавна бе избран за депутат на Милкоут, трябва да замине за Лондон за предстоящата сесия. Вероятно мистър Рочестър ще замине с него; чудно ми е, че този път той остана толкова дълго в Торнфийлд.
Очаквах с известен трепет часа, в който ще се появя с възпитаничката си в гостната. Като научи, че същата вечер ще бъде представена на дамите, Адел изпадна в екстаз, който продължи целия ден; тя се успокои чак когато Софи пристъпи към обличането й. Важността на тази церемония бързо я погълна всецяло; и когато къдравите й коси бяха сресани на гладки, прави кичури, розовата атлазена рокля облечена, дългият й колан завързан и дантелените ръкавици сложени, тя стана сериозна и важна като съдия. Нямаше нужда да предупреждаваме Адел да пази тоалета си: когато бе готова, тя седна на столчето си, като повдигна внимателно атлазените си по-ли, за да не ги измачка, и ме увери, че няма да мръдне от мястото си, докато се приготвя. Аз се приготвих бързо: не ми бе необходимо много време, за да облека най-хубавата си рокля (сребристосивата, която бях купила за сватбата на мис Темпъл и която не бях обличала оттогава), да среша косите си и да сложа единственото си украшение — бисерната брошка. Слязохме долу.