Веднага щом се убедих, че вниманието му е приковано в тях и че мога незабелязано да го гледам, аз неволно устремих към него погледа си; очите ми не ме слушаха, те постоянно се обръщаха и се спираха на него. Да го гледам, беше за мене голяма радост — вълнуваща и заедно с това мъчителна, скъпоценна като чисто злато, но стаила в себе си остра болка; удоволствие, каквото сигурно изпитва умиращият от жажда човек, който знае, че кладенецът, до който е допълзял, е отровен, но все пак се навежда и пие жадно освежителната течност.
Изглежда, че е вярна поговорката: „Красотата е в очите на този, който й се любува“. Лицето на моя Господар — бледо, с мургав тен, с ъгловато, едро чело, широки, смолисточерни вежди, внушителен поглед, резки черти и решителна, сурова уста, въплъщение на енергия, твърдост и воля — не беше красиво, ако се има пред вид обикновената представа за красота; но на мен то се струваше повече от красиво. За мен всичко в него беше интересно и пълно с очарование, което ме покоряваше всецяло; то ме лишаваше от власт над чувствата ми и ги предаваше във властта на този човек. Не исках да го обичам: читателят знае какви усилия положих, за да изтръгна от душата си първите кълнове на тази любов; а сега още щом го зърнах, те отново се съживиха и буйно разцъфтяха! Той ме накара отново да го обикна, макар да не гледаше към мен.
Сравних го с гостите му. Колко струваше пред него галантното изящество на господата Лин, мрачната елегантност на лорд Инграм; дори военната осанка на полковник Дент отстъпваше на природното обаяние на мистър Рочестър и вътрешната му сила! Аз лично не се възхищавах нито от вида, нито от маниерите им, обаче бях убедена, че повечето хора биха ги счели за привлекателни, красиви, внушителни. Същите биха сметнали мистър Рочестър за меланхоличен човек с груби черти. Видях усмивките на гостите му, чух техния смях. В светлината на свещите имаше може би повече душа, отколкото в тези усмивки, звънът на звънеца беше по-съдържателен от този смях. Видях и мистър Рочестър да се усмихва: суровите му черти се смекчиха, очите заблестяха и се изпълниха с нежност, погледът стана проницателен и галещ. Той говореше в тази минута с Луиза и Ейми Ештън и се учудих колко равнодушно се отнесоха те към погледа, който проникваше до дъното на душата ми; очаквах, че ще наведат очи и че руменина ще покрие бузите им и с радост отбелязах отсъствието на всякакво вълнение у тях. „Той за тях не е това, което е за мен — мислех си аз, — той не е техният тип мъж. Но той е моят тип — сигурна съм в това, — чувствувам сходство между нас, разбирам какво говорят изражението на лицето и движенията му. Макар неговото богатство и положение да ни отделят рязко един от друг, в ума и сърцето ми, в кръвта и в нервите ми има нещо, което ме сближава духовно с него. Как можах да мисля само до преди няколко дни, че взаимоотношенията ни се изчерпват с това, че получавам заплата от него? Как можах да си забраня да виждам в него друго освен мой работодател? Какво кощунство с природата! Всички добри, честни, силни чувства в душата ми неволно се устремяват към него. Зная, че трябва да скрия преживяванията си, че трябва да убия надеждата си, че трябва да помня, че той не иска и да знае за мен, защото, твърдейки, че между нас има хармония, съвсем не смятам, че съм надарена с неговата сила и неговата способност да очаровам. Искам само да кажа, че с него имаме еднакви вкусове и чувства. И затова съм длъжна непрекъснато да си повтарям, че сме разделени навеки; но докато живея и мисля, ще го обичам.“
Поднесоха кафето. Веднага щом влязоха господата, дамите зачуруликаха като птички. Разговорът ставаше все по-оживен и весел. Полковник Дент и мистър Ештън спорят за политика; жените им ги слушат. Двете горди вдовици — лейди Лин и лейди Инграм, беседват помежду си. Сър Джордж (забравих да опиша външността му) — много едър и набит местен благородник — стои с чаша кафе в ръка пред дивана, на който са се разположили дамите, и от време на време казва по нещо. Мистър Фредрик Лин седна зад Мери Инграм и й показва книга с великолепни гравюри; тя ги гледа, усмихва се от време на време, но почти няма какво да забележи. Високият и флегматичен лорд Инграм се обляга, скръстил ръце, на стола на дребничката и жива Ейми Ештън. Тя гледа нагоре към него, бъбри като кречетало; той й харесва повече от мистър Рочестър. Хенри Лин се настанява на една табуретка до краката на Луиза. И Адел се натъкмява до него. Той се опитва да говори с момиченцето на френски и Луиза се смее на грубите му грешки. А кой ще прави компания на Бланш Инграм? Тя стои до масата сама, навела се грациозно над един албум. Явно очаква някой да отиде при нея; но няма намерение да чака твърде дълго. Сама ще си намери събеседник.