Размишлявах върху тези неща, когато една малко неочаквана случка прекъсна нишката на моите мисли. Мистър Мейсън потрепери от студ (някой бе отворил вратата) и поиска да сложат в камината още въглища; пламъците на огъня бяха загаснали, но жаравата му още бе червена и гореща. Лакеят, който донесе въглищата, на излизане се спря до мистър Ештън и му каза тихо нещо, от което чух само „стара жена“ и „много досадна“.
— Кажи й, че ще я тикнем в дранголника, ако не се измете оттук — рече съдията.
— Не, чакайте! — прекъсна го полковник Дент. — Не я пъдете, Ештън. Може да се позабавляваме. Но по-добре да попитаме дамите. — И той каза високо: — Госпожи, вие искахте да отидем на разходка до мерата край Хей, за да видим циганския табор; Сам казва, че една стара циганка чакала сега в трапезарията на слугите и настоявала да я пуснат тук, при „господата и госпожите“, за да им предскаже бъдещето. Съгласни ли сте да дойде тук?
— Надявам се, полковник — възкликна лейди Инграм, — че не ще пуснете тук такава долна лъжкиня. Изпъдете я на всяка цена, и то веднага!
— Но аз не мога да я убедя да си отиде, милейди — рече лакеят, — нито аз, нито някой от слугите. Сега при нея е мисис Феърфакс и я моли да си върви; но циганката си взе един стол, седна край огнището и каза, че нищо не можело да я накара да стане, докато не й разрешат да влезе при вас.
— Защо? — попита мисис Ештън.
— За да каже на господата и госпожите бъдещето им, мадам, и се кълне, че трябвало да го стори и че ще го стори.
— Как изглежда тя? — запитаха на един дъх госпожици Ештън.
— Ужасно мръсно същество; черна като катран
— Значи, прилича на истинска магьосница! — извика Фредерик Лин. — Ще я пуснем, разбира се.
— Да, да — подкрепи го брат му, — иначе ще съжаляваме хиляди пъти, че сме изпуснали такова приятно забавление.
— Милите ми момченца, чувате ли се какво говорите! — възкликна мисис Лин.
— Не бих могла да присъствувам на подобно долнопробно забавление — пригласи й вдовицата Инграм.
— Права си, мамо, но все пак би могла, сигурна съм — отсече високомерната Бланш, като се обърна към нас на столчето на пианото, където седеше до този момент мълчаливо и разглеждаше някакви ноти. — Любопитна съм да зная бъдещето си. Сам, кажи да пуснат тук гледачката.
— Скъпа Бланш! Разбери…
— Да, мамо… разбирам всичко, което имаш пред вид, но трябва да стане така, както искам. Бързо, Сам!
— Да! Да! Да! — завикаха в нестроен хор младежите, дамите и господата. — Нека дойде! Ще се забавляваме чудесно.
Лакеят все още не тръгваше.
— Тя изглежда много груба — рече той.
— Върви! — викна му мис Инграм и лакеят излезе.
Вълнение обзе в миг всички: когато Сам се върна, в стаята валеше град от шеги и закачки.
— Не иска да дойде — каза той. — Не бивало да се показва пред очите на „простосмъртните“. Трябвало да й отредим някоя стая и тогава всички, които искат да им гледа, да влизали при нея един по един.
— Виждаш ли, моя божествена Бланш — започна лейди Инграм, — тя става нахална. Бъди разумно, ангелче мое, и…
— Заведи я в библиотеката! — отсече ангелчето. — И аз не бива да я слушам пред очите на простосмъртните — искам да бъда насаме с нея. Гори ли камината в библиотеката?
— Да, мадам… но тази циганка е с такъв съмнителен вид!
— Стига си дрънкал, тъпако! Върши това, което ти казвам!
Сам отново излезе; и отново атмосферата се изпълни с някаква тайнственост, оживление и очакване. Когато се върна за втори път, лакеят обяви:
— Вече е готова. Иска да знае кой ще бъде първият.
— Смятам, че няма да е зле да я поогледам, преди да пуснем дамите при нея — каза полковник Дент.
— Кажи й, Сам, че при нея ще отиде един господин. Сам излезе и се върна.
— Тя каза, сър, че не желаела да приема господа; да не си правели труд да ходят дотам; същото се отнасяло и до дамите, освен ако били млади и неомъжени (тук той с мъка се сдържа да не се изкиска).
— По дяволите, старата има вкус! — възкликна Хенри Лин.
Мис Инграм важно се надигна и рече: „Аз ще отида първа“ с такъв тон, сякаш беше офицер, повел войниците си на сигурна смърт.
— О, доброто, о, милото ми момиче! Почакай, дъще, опомни се! — нареждаше майка й, но мис Инграм мина покрай нея с гордо мълчание, излезе през вратата, която полковник Дент държеше отворена, и всички чухме как тя влезе в библиотеката.
Последва тишина. Лейди Инграм сметна, че е настъпил подходящ момент да зачупи ръце и стори това веднага. Мис Мери заяви, че никога нямало да се реши да влезе в библиотеката. Ейми и Луиза Ештън се кискаха тихо и изглеждаха малко уплашени.